— Забрави за това. Идвам с теб.
— Не. Не и този път. Ако имам нужда от теб, ще те повикам.
— Мога да му отвлека вниманието.
— Сигурно можеш, само че няма да е неговото, а моето. Трябва да се концентрирам върху Ройс.
Двамата се спогледаха, но никой не беше готов да отстъпи.
— Прав си — каза тя след малко. — Ще остана тук. Но ако чуя изстрели, смятай всички обещания за невалидни.
Той я докосна по бузата и зае поста си. Времето минаваше бавно. Ако се изключеха ястребите, които понякога прелитаха над главите им, наоколо нямаше жива душа.
Конър реши, че се е стъмнило достатъчно, и отиде да вземе коня си.
— Ще яздя бавно на зигзаг.
— Той все пак ще има възможност да те застреля.
— Светлината е слаба, а и той не е добър стрелец.
— Може да извади късмет.
— Не, Кристъл, късметът го напусна.
Той провери карабината и револвера си и се качи на седлото. Конър тъкмо щеше да тръгне напред, когато забеляза някакъв ездач по средата на равнината, и се спря. Ездачът се появи изневиделица, но беше очевидно накъде се е запътил — към входа на каньона.
Преди да успее да се обърне към жена си, тя вече се беше метнала на коня си.
— Можеш ли да различиш кой е това — попита я Конър.
— Определено не е Ройс. Той седи по-изправен в седлото, а и… — тя зяпна от удивление. — Мисля, че е мама. Но това е невъзможно. Тя не се е качвала на кон от години.
Миг по-късно Кристъл се понесе напред и на Конър не му оставаше нищо друго, освен да я последва. Анабел обаче имаше твърде голяма преднина и изчезна във входа на каньона, преди да успеят да я настигнат.
Кристъл не можеше да бъде спряна, но Конър успя да я изпревари. Двамата спряха пред един дъб малко след входа на каньона. Посрещна ги неземна тишина. Тук беше по-тъмно, сякаш нощта вече бе паднала, и те тръгнаха бавно, оставяйки конете сами да намерят пътя.
Някъде пред тях се появи мъждукаща светлина.
— Лагерен огън — прошепна Конър и Кристъл кимна.
Когато стигнаха до огъня, видяха Ройс. Анабел беше застанала пред него. Беше облечена в черна рокля за езда и стоеше отпуснала ръце до тялото си, с вдигната глава и изправен гръб.
Някога красивото лице на Ройс изглеждаше гротескно на светлината на огъня. Той беше насочил двуцевка в сърцето на майка си.
Ройс хвърли бегъл поглед към новодошлите.
— О-хо, събиране на семейство Брейдън и семейство О’Браян. Да не сте дошли да злорадствате за състезанието?
— Знаеш защо сме тук — каза Конър. — Свали оръжието.
— Не мога да го направя — отвърна Ройс. — Дори аз не бих пропуснал толкова отблизо. Пък и само така мога да ти попреча да ме застреляш.
Конър слезе от коня и вдигна ръце, за да покаже, че не беше въоръжен. Кристъл последва примера му.
— Не би стрелял по мама — каза тя.
— Така ли? Вече съм обвинен за убийството на татко, или поне мисля, че тя бе започнала да ми казва точно това, когато вие ни прекъснахте. Реших, че е откачила напълно, но сега виждам и малката си сестричка предателка, готова да ме обвини в същото абсурдно нещо.
— Ти си го извършил, Ройс — каза Кристъл. — Не знам как си могъл, но си го извършил ти.
— Тогава защо да не я застрелям? Защо да не застрелям и теб? Нямам какво да губя.
Кристъл се опита да го разубеди.
— Откажи се, моля те. Ако не го направиш, никога няма да имаш спокойствие. Може би татко те е заплашил. Може да е станало при самозащита. Разкажи ни какво стана.
Умна жена, печелеше време. Конър се помоли усилията й да се увенчаят с успех. Ройс се изсмя остро.
— Не бях заплашен от онзи глупак. Ще ти кажа какво каза той, когато го намерих. Каза, че нямал намерение да загуби всичко от един О’Браян. Беше тръгнал за жена си. И за Джъдж. Искаше да накаже Джъдж за това, че спечели състезанието. Намекна, че може да продаде ранчото и да се махне оттук. А за мен какво щеше да остане?
Той присви злобно очи и погледна Конър.
— Е, какво пък, може да ви кажа всичко — в гласа му се долавяше доволство. — Аз убих и Даниъл О̀Браян.
Конър понечи да се нахвърли върху него, но викът на Кристъл го спря.
— Света Богородице! — прошепна Анабел.
Ройс продължи да говори монотонно, сякаш беше съвсем сам.
— Копелето упорито отказваше да умре, а ти беше тръгнал насам — той се ухили. — Дори татко не знаеше, или поне не беше сигурен.
Анабел пристъпи към него. Ройс повдигна малко дулото на пушката и тя се спря.
— Не мисля, че ще стреляш по мен. Аз съм твоя плът и кръв, докато Даниъл и Едгар не бяха.
— За какво говориш, по дяволите? Никога не съм те разбирал.
— Знам много добре какво говоря — тя си пое дълбоко дъх и Конър се зачуди колко ли й струваше това признание. — Едгар Брейдън не беше твой баща. Ти не познаваш баща си. Когато се омъжих за Едгар, вече бях бременна, а мъжът, който беше виновен затова, избяга.