Конър нямаше как да не се съгласи и с двете твърдения. Той си представи Кристъл такава, каквато я бе видял за първи път в бара: нежна, красива, опитваща се да бъде смела. Поне така му се бе сторило. Истината беше, че тя го бе чакала да й се притече на помощ и се бе тревожила единствено, че той може да не я забележи. Признаците, за които той бе решил, че водят към брак, се бяха оказали краят за него.
— Излязох пълен глупак. Най-лошото е, че не трябваше да се женя за нея.
— Това е един начин да погледнеш на нещата. Не забравяй, че си преживял трудни моменти. Не съм чак толкова глупав стар ерген, че да не знам какво означава да искаш собствено семейство. За това ти трябва съпруга.
— Опитваш се да ми намериш извинения. Това не е типично за теб.
Сток задъвка тютюна и се замисли.
— Прав си. Държал си се като глупак.
Думите му изобщо не успокоиха Конър.
— Имаш ли нещо против да ме подслониш за известно време, докато реша какво да правя?
— Този въпрос ме обижда.
— Извинявай. Наскоро една жена ми каза, че не е свикнала да се държат добре с нея. Предполагам, че и ти можеш да кажеш същото за мен.
— В това няма никаква доброта. Този дом е наполовина твой. Смятах, че винаги си знаел това.
— След толкова много години? Нали знаеш, че се бих на страната на Севера?
— Целият окръг знае това. Аз лично смятам, че човек прави това, което смята за правилно. Сега половината от земята и всичко, което се намира на нея, е твое, а след смъртта ми ще ти принадлежи изцяло. Не се опитвай да спориш с мен. Вече съм изготвил необходимите документи.
Конър не каза нищо. Не можеше да изрази чувствата си, защото Сток не беше сантиментален човек. Той само кимна в знак на благодарност, след което отмести чинията си встрани.
— Като стана въпрос за документи, трябва да отида до града и да уредя някои неща. Банкерите и адвокатите не са ми любимци, но предполагам, че на моменти има полза и от тях.
— Както и от къпането и бръсненето.
Преди Конър би се ухилил на тази забележка. Сега обаче не можеше.
Той обиколи със Сток парцела. През изминалите години старият му приятел очевидно беше работил усилено, бе купил и разчистил земи за пасища, бе добавил корали и бе построил нов обор. На едно от пасищата пасяха половин дузина крави, а на друго — още толкова коне. Сток дори му каза, че искал да купи свине и овце.
— Съмнявам се, че ще го направя. Твърде съм стар, за да си създавам нови грижи, макар някои да твърдят, че бъдещето на този край е в свинете и овцете.
Сток говореше предимно за конете и мустангите, които все още бяха на свобода и чакаха някой да ги улови — „ако червенокожите не ги докопат преди това“.
— Какво стана с онази кобила, която яздеше?
— Алис ли? Построил съм й малък корал зад обора. Вече е твърде стара, за да я пускам другаде. Също като мен.
Конър се замисли за миг за кобилата и конете, които бе яздил на младини. Някои от тях може би все още се намираха в „Бушуак“.
Самата къща беше такава, каквато Конър я помнеше — покрив от дъски, скални основи, стени от кедрово дърво, веранда в задната част с изглед към потока, засенчена от дъб и орех; вътре имаше голяма кухня, която заемаше задната част на къщата, а малка дневна и една спалня разделяха предната част.
Конър мина през кухнята и влезе в дневната. До вратата беше сложен малък диван. Камината и два стола се намираха вляво от вратата, а спалнята — вдясно. Срещу дивана имаше прозорец, от който се откриваше гледка към малка полянка, а до него се виждаше входната врата, която се използваше рядко.
Нищо в стаята не изглеждаше по-старо, отколкото когато Конър бе идвал тук за последен път преди войната.
— Направих тази стая за теб — каза Сток, който сякаш бе прочел мислите му. — Реших, че може да дойде време, когато ще ти се наложи да поостанеш.
— Винаги си бил умен.
Мебелите бяха изработени ръчно от дъбово дърво. Конър каза, че се чувства виновен за това, че заема единственото легло, но Сток му отвърна, че е спал достатъчно много нощи в обора, когато Алис била болна, така че сега нямал нужда от нищо повече.
Имотът на Сток се простираше на сто акра, което не беше много за Тексас, но бе достатъчно, за да осигури издръжката на един мъж, ако времената не бяха много трудни.
— Напоследък нямаше да успея да си платя дори данъците, ако нямах заделена известна сума отпреди войната. Данъците закопаха баща ти. Опитах се да му дам колкото можех, но той не прие, пък и това, което можех да му предложа, не беше достатъчно.
— Ако знаех какво става…
— Синко, точно на мен не трябва да казваш това. Аз трябваше да намеря начин да се свържа с теб. Никога през живота си не съм писал писмо, но досега можех да се науча.