— Ако си търсила романтика, определено си объркала нещата. Не че те съдя, няма такова нещо. Просто казвам очевидното.
— Аз търся живот, господин Прайс. И единственият живот за мен е този със съпруга ми.
— Радвам се, че никога не си намерих жена. Всички вие сте толкова упорити.
— Ще го приема като комплимент. Това означава, че сме силни.
Кристъл си помисли, че забеляза искрица на възхищение в погледа му, но не можеше да бъде сигурна. Възхищението беше нещо, което не беше очаквала някой да изпитва към нея.
— Е, какво става с облога? — попита Сток. — Тръгваш ли си, или ще останеш известно време?
Кристъл отиде до предния прозорец и се загледа към дърветата навън.
— Чудя се какво ли би било, ако остана. Аз, разбира се, искам да остана с цялото си сърце. Точно затова дойдох, защото се надявах противно на здравия разум, че моята упоритост ще надвие неговата.
Тя се обърна към Сток.
— Аз не съм жената, за която ме смяташе Конър, нито толкова добра, нито толкова лоша. Въпросът е дали все още съм жената, която той иска.
— Питаш не, когото трябва. Оставаш ли, или си тръгваш?
— Знаеш, че ще остана. Проблемът е, че не знам да готвя.
— Тогава да отидем в кухнята. Възнамерявам да спечеля този облог, а не ми е приятно да ям помия.
Конър се върна малко след залез; беше гладен, намусен, изморен и цялото тяло го болеше. Денят се беше оказал твърде дълъг — първо махмурлукът, след това банкерът и адвокатът, градът, в който никой не го желаеше, и съпругата, която пък той не искаше.
Можеше да се справи с всичко, освен със съпругата. Добре, че тя си бе тръгнала.
Тогава обаче той забеляза Светкавица в задната ясла в обора, точно зад старата кобила на Сток.
В къщата също го чакаха проблеми. Ама че жена. Дяволски кураж трябваше да има, щом като беше останала след всичко, което й беше наговорил. Той бе казал истината, освен може би за това, че не искаше тя да се съблече.
Погрижи се за коня си, изми се на брега на потока и тръгна към кухнята. Сток седеше в люлеещ се стол на задната веранда. Хрътките се бяха излегнали до него с блестящи в мрака очи и заудряха опашките си в пода за поздрав.
— Отначало не те видях — каза Конър. — Какво правиш тук на тъмно?
— Седя си тук всяка вечер, което сигурно щеше да ти бъде известно, ако не се напиваше до козирката всяка вечер.
— Не започвай точно сега. Имах лош ден.
— Ще става още по-зле.
— Знам, че тя е тук. Видях коня й в обора.
— Това е само една част от всичко. Има и по-лошо.
— Чакай да видим. Какво може да бъде по-лошо от това. А, сетих се. Едгар Брейдън също е тук.
— Не. Тя е сама — той се поколеба.
Конър се приготви да чуе лошата новина.
— Тази вечер тя приготви храната — осведоми го Сток.
— На това ли се дължи миризмата, която надушвам?
— Като на опърлена кучешка козина. Да, точно това е. Добре дошъл у дома.
Конър прокара ръка през влажната си коса. Щеше да бъде страхливец, ако избягаше от една жена. Той закачи шапката си на гвоздея и влезе в къщата. В кухнята нямаше никого. Планина от мръсни тенджери и чинии се издигаше до мивката. В задната част на печката се виждаше покрита с кърпа чиния, за която той предположи, че е източникът на неприятната миризма.
Кристъл влезе през вратата, която водеше към дневната. Тя беше сресала косата си и беше облякла синята рокля, която й бе подарила госпожа Трухарт в Сан Антонио. Слагаше си престилка в движение и гледаше към земята, но когато внезапно спря и бавно вдигна поглед, Конър осъзна, че тя бе усетила присъствието му.
Един фенер, окачен на кука до умивалника, хвърляше златиста светлина върху лицето й и той успя да я огледа добре: косата и тъмните й очи. Гледката накара Конър да затаи дъх и сърцето му пропусна няколко удара. Може би наистина трябваше да избяга.
Той я изруга мислено, защото не можеше да си позволи да й покаже, че му въздействаше по такъв начин.
Освен това отказваше да се заглежда в гърдите й, независимо колко плътно прилепваше роклята по очертанията на тялото й.
— Вечерята ти е готова — тя мина край него, като го заобиколи отдалеч, и остави чинията на масата, след това отиде до мивката. — Ако присъствието ми не те притеснява, смятам да измия съдовете.
— Разбира се, че ме притеснява. Защо остана?
Тя се обърна към мивката.
— Със Сток се обзаложихме дали ще се върнеш тук тази вечер, ако все още не съм си тръгнала.
— Аз пък очаквах отново да започнеш да ми говориш за чувствата си.
Тя започна да търка една чиния.
— И това също го има.
— Е, аз се върнах. Загуби или спечели?
— Загубих. Той каза, че ще се върнеш, аз казах, че няма.
— Всъщност си спечелила. Не знаех, че си тук, докато не забелязах неприятност в обора.