Сток се изкашля.
— Слушаш ли ме?
— Слушам те. Плувам прекалено често. Ти толкова се оплакваше от миризмата ми, че направо ме уплаши.
— Освен това си отказал пиенето.
— Никога не съм си падал много по уискито. Освен това предпочитам умът ми да е бистър.
— Така ли — Сток прати струйка тютюнев сок в тъмнината. — Понякога е трудно. Това, върху което трябва да поработиш, Конър, е умереността.
— Този съвет идва твърде късно.
За негова изненада, Сток не отвърна нищо. Конър му беше благодарен за това. Напоследък той бе започнал да оценява тишината край стария си приятел.
Два дни по-късно седмицата на Кристъл изтече. Конър се опитваше да не мисли твърде много за това. Няколко пъти само бе възкликнал в присъствието на Кристъл, че не е вярвал, че облогът ще бъде спазен.
На закуска през последния ден Кристъл се появи облечена в дрехи за езда за първи път, откакто живееше тук. Гледката го накара да почувства необяснимо безпокойство. Тя го наблюдаваше, докато той вървеше към мястото си на масата и сядаше.
Чинията с храната вече го чакаше. Конър започна да човърка телешкото с вилицата си, но не сваляше очи от Кристъл. Тя стоеше до мивката с лице срещу него и наблюдаваше ръката му, която държеше вилицата.
Веднъж, когато бяха яздили заедно, преди да настъпи разривът между тях, тя му бе казала, че харесва ръцете му, въпреки че бяха груби и мазолести. Харесвал й начинът, по който ги използвал, поне така му бе казала тогава, но го бе погледнала по начин, който бе изразявал нещо съвсем друго.
Сега погледът й му казваше същото както тогава.
Конър опита парче телешко, но то заседна в гърлото му и му се наложи да отпие глътка кафе.
— Виждам, че си се облякла за тръгване — каза той.
— Само едно парче ли ще изядеш?
— Още не съм решил. Не ми отговори на въпроса.
— Не разбрах, че си ме попитал нещо.
— Е, питах те.
— Аз също те попитах нещо. Изглеждаш изтощен, Конър. Трябва да се нахраниш. Аз не готвя толкова лошо.
Имаше и други неща в нея, които не бяха толкова лоши, но той си ги беше забранил. Конър понечи да й го каже, но реши, че трябва да задържи тази мисъл за себе си.
— Не, ти не готвиш толкова лошо. Кучетата вече не отказват храната.
Тя стисна устни.
— Благодаря ти за комплимента.
Кристъл се обърна към мивката и мръсните чинии, които я чакаха. Готварските й умения се бяха подобрили, но тя все още не се беше научила как да сготви и най-простото ястие, без да изцапа всички съдове в кухнята.
Ако между тях всичко беше наред, той сигурно щеше да я подкача за това, а понякога дори щеше да й помага. Само че между тях нищо не беше наред и не можеше да бъде. Вероятно никога не бе било. Конър бе копнял за съпруга и бе мислил, че…
По дяволите, нямаше никакъв смисъл да мисли отново за това. Беше го правил поне хиляда пъти. Ако я задържеше, тя само щеше да му напомня за онова, което бе имал възможност да притежава, и за това, какво бяха изгубили.
Докато миеше съдовете, Кристъл вдигаше много шум. Конър се опита да се концентрира върху храната си и да забрави за меките кожени дрехи, които подчертаваха формите на тялото й. Когато Кристъл се раздвижеше, той имаше чувството, че гледаше плътта й.
— Върви си, Кристъл. Няма да се получи.
Тя се вцепени. Той можеше само да гледа тила й и да потиска желанието си да я прегърне и да й каже колко много съжалява, че от брака им не беше излязло нищо; ако обаче я прегърнеше, едва ли щеше да бъде способен да каже нещо.
Дори да седи неподвижно на стола, си беше истинско мъчение за Конър. Той стана, като държеше чинията си в ръка и тръгна към задната врата.
— Къде си тръгнал с това?
Тя се бе обърнала с лице към него и го гледаше с ясните си кафяви очи. Не му се случваше често да я гледа толкова открито в очите и той отново забеляза колко беше красива. Както и че едва се сдържаше да не се разплаче.
Конър имаше чувството, че се пече на бавен огън. Той изруга мислено слабостта си.
— Отивам да нахраня кучетата, а след това имам малко работа — той се обърна с намерението да излезе.
Тихият й вик го изненада и той се обърна рязко към нея.
— Не си единственият.
Тя се впусна бързо към него и изби чинията от ръката му. Месо и бисквити се разлетяха във въздуха.
— Забрави за проклетите кучета.
За първи път я чуваше да ругае. Кристъл сложи ръце на кръста си и се втренчи ядосано в него.
— Не мога да понасям тази учтивост, тих глас и заобикаляне отдалеч, а същевременно да те желая толкова много, че да се чувствам празна отвътре.