— Трябва да напусна Тексас — каза той.
От една седмица тази мисъл се беше загнездила в съзнанието му. Трябваше да я изрече на глас, за да я види като истинска възможност. В Саратога имаше приятели и бизнес с коне, който беше разработил добре. Там имаше и жени, които щяха да се зарадват на завръщането му и който не се интересуваха, че беше оставил жена някъде в Тексас.
— Да се махна — повтори той.
Дори повтарянето на мисълта не му прозвуча убедително. Не можеше да си тръгне оттук. Тук му беше мястото. Внимателно обмисленият му план да превърне „Бушуак“ в процъфтяващо ранчо за коне трябваше да бъде променен малко и това беше всичко. Ако това решение не му донесе радост, то поне го предпази от проклятието на самосъжалението.
Промени. Това не беше нещо ново. Той беше обмислял и тях, заедно с възможността да си тръгне, и дори бе подхвърлил няколко идеи на Сток, докато двамата бяха поправяли оградата.
Конър се обърна към гроба на баща си. Сега трябваше да поговори с него или поне със спомена за него.
Трябваше да обясни на Даниъл какво и защо беше направил, да го помоли за прошка и да се сбогува с него. През годините Конър бе казал хиляди думи пред гроба на майка си, но сега нямаше какво да каже на баща си. Не можеше и да скърби.
Той се зае да разчиства плевелите и да изхвърля камъните от другата страна на оградата. Работата му подейства добре, зае мислите му и го успокои. Чувстваше се добре, или поне така си казваше, докато бършеше потта от челото си. Миг по-късно чу изщракването на затвор на оръжие зад себе си.
Конър замръзна на мястото си. Револверът му висеше окачен на оградата на пет метра от мястото, на което се намираше, а карабината му беше подпряна на ствола на едно отдалечено дърво, под сянката, на което конят му пасеше кротко.
Той се изправи бавно, разпери ръце встрани от тялото си, за да покаже, че е невъоръжен, след което се обърна.
От другата страна на оградата стоеше един мъж, насочил двуцевка срещу него. Беше строен почти като жена, шапката му бе нахлупена ниско над челото, а погледът му се беше впил в Конър. Чертите му бяха правилни и почти женствени; ако не се смятаха тънките му устни, мъжът беше красавец.
Нещо в нахалния начин, по който той се държеше, и в кройката на дрехите му показваше, че не беше обикновен каубой от ранчото. Конър беше готов да се закълне, че не го беше виждал никога през живота си, но мъжът му се струваше познат. Това се дължеше на очите — тъмни, непроницаеми кафяви очи.
— Ройс Брейдън — предположи Конър.
Мъжът кимна едва забележимо.
— А ти трябва да си мъжът на Кристъл.
— Познаваш ме от Сан Антонио. Наблюдавал си ме.
— Само в началото, в бара. След това видях, че тръгваш към Кристъл. Знаехме си, че тя няма да ни подведе.
На Конър му се искаше да прескочи оградата и да заличи самодоволната усмивка от физиономията на Ройс. Брейдън, изглежда, се досети за намерението му, защото вдигна пушката. Конър не се съмняваше, че Ройс нямаше да се поколебае да използва оръжието, ако се почувства застрашен. Или дори ако не беше застрашен. Човек като него спокойно можеше да застреля някого и след това да заяви, че го е направил при самоотбрана.
Сега вече Конър разбираше защо мнението на Сток за този мъж беше толкова лошо.
На всичкото отгоре сега Ройс му беше роднина. При мисълта за това на Конър му се прииска да повърне.
Вадичка пот започна да се стича по врата и гърдите му, но това се дължеше на влажния, топъл ден, а не на страх. Конър беше преживял твърде много, за да се страхува дори от смъртта.
Той обърна гръб на Ройс и започна да изкоренява последните плевели, след което огледа свършеното.
— Това място се нуждае от по-добри грижи.
— Че за какво ни е да се грижим за него? Едва ли някой Брейдън ще бъде погребан някога тук.
Конър се обърна отново към него.
— Ако това се случи някога, аз лично ще разкопая гроба и ще нахраня лешоядите с костите ви.
Ройс се ухили.
— Празни приказки.
— Това не са просто приказки. Умри и ще разбереш.
— Майко мила. Изглеждаш малко разстроен.
— Остави пушката и ще разбереш дали е така.
Мрачна сянка се появи в погледа на Ройс. Той не беше глупав, а просто зъл.
— Няма ли да бъде проява на глупост от моя страна? — попита той.
— По-добре не се разделяй с оръжието, Ройс. Никога не можеш да знаеш кога ще се появя наблизо.
— Аз и без това никога не го правя. Освен когато съм с жена, разбира се. Никога не позволявам на жена да си играе с оръжието ми. Е, поне не с огнестрелното.
— Кристъл казва, че не си кой знае колко добър стрелец.