Той говореше спокойно, като се опитваше да се преструва, че му няма нищо. Би трябвало да си налее още едно, за да отпразнува случая. Най-сетне на Кристъл й беше дошъл умът в главата и си бе тръгнала.
Само че на Конър изобщо не му беше весело. Настроението му беше мрачно като облаците, които бяха надвиснали над дърветата.
Той стана и облече чистата риза, която му беше донесъл Сток. Беше голям чистофайник. Накара Конър да се изкъпе в потока, преди да почисти раната му.
Сток беше по-лош от нюйоркчанин.
— Днес взех няколко решения — каза Конър, докато закопчаваше кобура си. Движеше се бавно и внимателно.
Сток повдигна вежди, но не каза нищо.
— Имаш ли нещо против да направя някои промени тук — онези, за които говорихме? Няма да направя нищо, преди да се посъветвам с теб.
— Вече ти казах, момче, това място е наполовина твое. Нямам намерение да възразявам срещу идеите ти.
— Трябва да отида до града, за да уредя нещата.
Веждите на Сток останаха повдигнати.
— Не отивам, за да видя какво прави тя — увери го Конър.
— Не съм казвал подобно нещо. Струва ми се обаче, че забравяш за рамото си.
— Де да можех. Само че вече твърде дълго отлагах нещата. Трябва да отида до банката, а след това и да поговоря с Хуго Ридли.
— Няма нужда да си измисляш оправдания. Върви в града и свърши каквато работа имаш.
— Не си спомням някога да си дразнил така хората.
— Времената се променят.
— Така е, старче. Така е.
Конър измина разстоянието до града бързо, като вървеше напряко, и така успя да скъси голяма част от пътя. Сток беше прав. Рамото го болеше адски. Не беше човек, който се наслаждаваше на болката, но сега откри, че тя му помагаше да се концентрира върху пътуването вместо върху онова, което можеше да намери в края му. Беше взел предпазни мерки, в случай че Ройс Брейдън решеше да му устрои засада.
Конър обаче беше готов да заложи коня си, че в момента Ройс си беше у дома, грижеше се за счупения си нос и оплакваше разбитата си физиономия.
Когато пристигна в Кервил, Кристъл и Светкавица не се виждаха никъде, но и Конър не се огледа достатъчно внимателно, докато се отправяше към банката. При първото си посещение бе имал работа с втория по значение служител, който с гордост се беше нарекъл вицепрезидент. Този път лично президентът го въведе в един кабинет и му предложи питие и пура.
Конър отбеляза, че банкерите и адвокатите си приличаха много.
Молбата му беше елементарна. Искаше само списък на собствениците на ранчо, които се нуждаеха от заеми.
— Това са почти всички — каза банкерът.
— Не се ли говори за прекарване на добитък за работниците по железопътната линия на север от Тексас?
— Говори се, разбира се, тъй като в Тексас има повече добитък, отколкото търсят купувачите. Някои се, интересуват, а други смятат, че идеята е глупава.
— А вие какво мислите?
— Аз не се занимава с добитък.
— И нямате желание да им помогнете, ако се нуждаят от финансиране, за да прекарат добитъка.
— Господин О’Браян, аз имам задължения пред клиентите си. Не мога да рискувам парите им.
— Някой от тези собственици на ранчо случайно да е на път да просрочи ипотека?
— Това е поверителна информация.
— Което означава, че има такива. Те също са клиенти. Ако не се лъжа, те са тези, заради които беше създадена тази банка.
Банкерът се опита да отвърне нещо, но Конър не му обърна внимание. Беше обмислил всичко и беше подготвен да обори всеки аргумент на събеседника си. Да играе ролята на богаташ, беше основна част от подготовката му.
Необходим му беше не повече от половин час, за да сключи сделка. Конър щеше да финансира прекарването на добитъка, а ранчеросите щяха да мислят, че парите са им били отпуснати от банката. Когато дълговете им бъдеха изплатени, той щеше да прибере печалбата, след като банката си удържеше съответния процент. Неколцината, които може би щяха да пожелаят да продадат имотите си, щяха да намерят веднага купувач, който щеше да им предложи добра цена. Не беше необходимо да знаят предварително, че това беше предателят О’Браян.
— Поемате голям риск, господин О’Браян — каза банкерът.
— Познавам тези хора, макар те да се правят, че не ме познават. Няма да ме разочароват.
Следващото му посещение беше при Хуго Ридли.
— Ходих в ранчото с писмото за жена ти, но нея я нямаше.
— Оставил си писмото там?
— Нямах друг избор. То беше адресирано до госпожа О’Браян. Баща й едва ли би… ама, разбира се, че би го отворил. Не трябваше да го оставям. Разбирам те напълно.
Конър не каза нищо повече по въпроса. Сега поне знаеше откъде Ройс беше научил за сумата, която беше превел по сметка на Кристъл. Той съкрати срещата, след като уреди с Ридли да се постави паметна плоча за гроба на Даниъл. Вече навън, за малко щеше да се сблъска с Дора Уедърс и снаха й Джени. Конър повдигна шапката си и се извини. Госпожа Уедърс прие любезно извинението му, докато не забеляза лицето му под шапката.