Когато пристигнаха, пред къщата ги очакваше друга каруца. Кристъл скочи на земята и изтича вътре тъкмо когато заваля. Сток излезе и помогна на Конър да разтовари продуктите.
Двамата работеха мълчаливо, без да споменават за втората каруца. Конър беше благодарен, че има възможност да прави нещо друго, вместо да мисли, а и усилията раздвижваха рамото му.
Въпреки това той не можа да разбере защо Сток слагаше пакетите на верандата, вместо да ги внесе в къщата.
— Аз ще се погрижа за конете — каза Сток, когато всичко бе разтоварено. — Ти влизай вътре.
— Кой е дошъл този път?
Сток обаче не беше в настроение да му дава подробности. Той измърмори нещо, че трябвало да отиде в обора, където единствено можел да намери спокойствие, скочи от верандата, сграбчи юздите на впрегнатия в каруцата кон и го подкара към обора.
На Конър не му оставаше нищо друго, освен да внесе пакетите в къщата. Една жена на средна възраст, облечена в черна рокля и с престилка, седеше до мивката. Русата й коса беше разделена на две и сплетена в плитки.
Конър направи няколко курса, тъй като пакетите не бяха малко. Едва когато свърши, жената се обърна да го погледне с очи, които имаха цвета на синкав лед. Веждите й бяха руси като косата, а кожата й бе изненадващо розова и гладка за жена на нейната възраст. Това беше германката, която бе видял за малко в „Бушуак“. Едгар Брейдън не я харесваше. Това говореше в нейна полза, независимо от погледа, с който го гледаше сега.
— Ти си Хелга — каза Конър.
— Хелга Вернер.
— Аз съм…
— Да, знам — тя се обърна отново към мивката. Конър огледа кухнята. Всичко беше излъскано до блясък — от стената зад печката до мивката и пода. Нещо обаче липсваше.
— Къде е плювалникът?
— Няма го.
— Няма го…
— Да. В кухнята няма място за такава мръсотия.
Нищо чудно, че Сток бе тръгнал за обора. На Конър му се прииска да беше станал свидетел на сблъсъка между двамата. Хубаво щеше да бъде да види как някой друг е подложен на адски мъчения.
С тази не твърде добронамерена мисъл той мина край жената и влезе в дневната Кристъл и брат й Джъдж седяха на дивана с гръб към него. Беше свалила бонето си и бе разпуснала прекрасната си коса. Докато гледаше момчето, тя дори се усмихваше. Наистина се усмихваше. Конър отдавна не бе виждал такава нежност, изписана на лицето й. Тя беше толкова вглъбена в разговора с брат си, че дори не забеляза, че Конър беше влязъл в стаята.
Дъждът се стичаше по прозореца, а в камината беше запален огън. Това беше онази уютна домашна картина, която Конър беше описал на Едгар Брейдън, с тази разлика, че двете деца на Брейдън бяха участниците в нея, а той беше само външен наблюдател.
— Искаше ми се да имам фотоапарат — казваше Джъдж. Той говореше оживено, ръката му почиваше на облегалката на дивана и Конър забеляза, че ръкавът му стигаше едва на пет сантиметра от китката.
Джъдж се смееше. Звукът беше толкова момчешки, че Конър остана на мястото си и се заслуша в разговора. Джъдж изобщо не приличаше на Джеймс, който бе по-едър дори на четиринайсетгодишна възраст, но звучеше като него. От вслушването в смеха трябваше да го заболи, но това не стана. Вместо това Конър си спомни едно по-добро време.
— Първия път, когато тютюнът улучи плювалника, си помислих, че Хелга ще избухне по средата на кухнята. Знаеш я каква е, като започне да говори на немски. Адски ме уплаши и веднага се ометох на верандата.
— Не забравяй, че къщата е негова — каза Кристъл, но не се опита да защити Сток твърде категорично.
— Той започна да й казва точно това, но тя го засипа с истински порой на немски. „По дяволите, жено, говори на английски“ — каза й той и тя извъртя очи — знаеш как — и каза, че щяла да го направи, ако и той говорел на английски.
Усмивката на Кристъл стана по-широка, но тогава тя забеляза Конър в рамката на вратата и усмивката й се изпари мигновено.
Конър почувства необяснимо раздразнение. По дяволите, той не беше направил нищо, просто бе влязъл в тази стая.
Джъдж също погледна към него. Той също беше престанал да се усмихва.
Момчето скочи на крака и застана срещу Конър, като го гледаше с присвити кафяви очи. Кожата му беше станала кафява от слънцето и беше по-високо, отколкото се беше сторило първоначално на Конър, въпреки че едва ли тежеше повече от петдесет килограма с мокри дрехи. Джъдж стоеше между Конър и дивана и не подаде ръка. От друга страна, ръкостискането беше за мъжете, а той беше просто момче. И при това Брейдън.