— Не. Аз нямам много вещи.
— Но той донесе само няколко чифта дрехи за езда и ботуши — Конър бръкна в джоба на панталона си. — И това.
Той вдигна една измачкана камизола с дантели. Кристъл имаше няколко такива женски дрехи, които й бяха слабост. Само майка й и Хелга знаеха, че ги носи под грубите дрехи от еленова кожа. Тя се изчерви.
— Какво прави това у теб?
— Намерих го тъкмо когато ти почука. Почувствах се гузен, сякаш бях направил нещо мръсно.
— А беше ли — думите едва излязоха от устата й.
— Представях си как би изглеждала облечена в това. Нищо повече.
Тя разпозна тона му. Беше същият, който бе използвал през нощта, в която я бе вкарал в леглото. „Мога да ти покажа.“
Тя почти изрече тези думи, но смелите й предложения вече бяха отхвърлени твърде много пъти, за да рискува да бъде наранена отново. Не и след всичко, което се беше случило през изминалия ден.
Тя му обърна гръб.
— Не те проверявах, Конър. Сънувах кошмар, който не успях да пропъдя дори когато се събудих. Видях светлината под вратата ти и поисках да се уверя, че си добре.
„Престани да дърдориш — предупреди се тя. — Кажи каквото имаш да му казваш и излез.“
Тя му хвърли бегъл поглед, след което обърна на дръжката на вратата повече внимание, отколкото й се полагаше.
— Предполагам, че си добре.
— Защо нямаш нищо повече?
— Какво? — попита тя, тъй като не беше сигурна дали го беше чула добре.
— Каза, че Джъдж е донесъл всичките ти вещи. Къде са старите снимки? Миниатюри. Дневник. Мислех, че всички момичета имат такива неща.
Гласът му бе тих, настоятелен, изпитателен.
— Предполагам, че някои го правят — тя прокара ръка по рамката на вратата. — Някога, когато още живеехме във Вирджиния, си водех дневник, но след това намерих Ройс да чете части от него пред няколко от каубоите…
Гласът й й изневери, но тя си наложи да продължи, оставяйки полузабравения спомен за тази случка да се върне отново.
— Един младеж, когото много харесвах, слушаше заедно с останалите. Бях го споменала в дневника си, при това неведнъж. Сигурно е бил изненадан, защото дори не бях говорила с него. Каквато си бях страхливка, избягах, преди някой да ме забележи, но същата вечер изгорих глупавите си писания и никога повече не можах да погледна този младеж в очите. Сигурно не е означавал много за мен, щом като дори не си спомням името му.
Тя се опита да се разсмее, но смехът й не прозвуча убедително.
— След това не съм колекционирала нищо. Предполагам, че съм мислила първо да започна истинската част от живота си и едва тогава да събирам неща, които да запазя.
Той тръгна към нея.
— Кристъл…
Тя вдигна ръка, за да го спре.
— Не исках това да прозвучи като оплакване. Подобни неща имаха значение за мен преди много години. Когато се преместихме в Тексас, бях твърде заета, за да се тревожа за такива глупости. Твърде заета и твърде реалистично гледаща на живота.
Погледът й се спря на разтуреното легло и бързо се отмести. Тя огледа голите стени на стаята, високия гардероб, плота на тоалетната масичка, на който имаше леген и кана с вода, масата до леглото, на която беше поставена лампата.
— Ами ти? Къде са нещата, които си събирал?
— Малкото, които имах, останаха в ранчото. Това беше преди войната. Парчета скали, един ръждясал нож и кехлибарена стъклена бутилка, която намерих да плува в потока. Момчешки неща. Сигурен съм, че отдавна са изхвърлени.
— В Ню Йорк нищо ли не си събирал?
— Пари и коне.
Тя си пое дълбоко дъх.
— А жени? Винаги съм искала да те питам за това.
— Имаше една, която имаше значение за мен. Възнамерявах да започна живота си по-късно, когато се върнех в Тексас.
— Значи имаме нещо общо.
Погледът й срещна неговия. Кристъл сподави вика, който напираше в гърлото й. Не можеше да продължава да се държи спокойно и уверено. Внезапно Конър се озова до нея. Тя беше отворила вратата наполовина, когато той я затръшна и сложи ръце от двете страни на рамката, заклещвайки Кристъл по средата.
Тя остана с гръб към него, но можеше да си представи съвсем точно как изглеждаше той, докато стоеше толкова близо до нея.
— Не си тръгвай — прошепна той близо до ухото й.
— Не съм дошла тук, за да те подмамя.
— Знам. За да го направиш, не е необходимо дори да бъдеш наблизо. Преди малко те излъгах. Не се тревожех за дрехите ти. Исках да ги докосна, да ги помириша, защото бяха също толкова близо до теб, колкото аз бих позволил на себе си.
Тя поклати глава, опитвайки се да не обръща внимание на тихите, съблазнителни думи и огъня на страстта, който разпалваха у нея.
— Утре ще се мразиш — гласът й беше почти хленчещ. — И което е по-лошо, ще мразиш мен.