Погледът му срещна нейния в огледалото. Студени, проницателни очи, които разбиха спокойствието, което беше намерила. Той стоеше изправен и въпреки че не беше висок, все още изглеждаше по-жизнен, отколкото тя можеше да се надява да бъде. Анабел разбираше на какво се дължеше това. Неговата движеща сила бяха омразата и манията, а нейната — изгубените надежди и хилядите спомени.
Спомените бяха започнали да избледняват Анабел не си спомняше съпруга си облечен в друго, освен в най-хубавите черни костюми като този, който носеше сега. Дори и в този ранен час косата му беше вчесана прилежно, а мустаците му бяха безупречно подстригани. Когато той се приближи до тоалетната масичка, накуцването му беше едва забележимо.
— Какво правиш тук — попита го Анабел.
— Аз съм собственикът на това място. Да не би да си мислила, че вече е твое?
Тя поклати глава.
— Мислех…
— Че повече няма да те потърся ли?
Тя погледна неоправеното си легло.
— Не се тревожи — изръмжа Едгар, — нямам намерение да се възползвам от съпружеските си права, въпреки че бог ми е свидетел, че би трябвало да го направя.
Той често изричаше такива заплахи, но никога не ги изпълняваше. Не я беше докосвал интимно от четиринайсет години. В началото на брака им се беше държал страстно и тя му бе отвръщала със същото. Но страстта между тях отдавна беше изчезнала.
— Тогава какво искаш? — тя зададе въпроса с тон, който не използваше често. — Още не се е съмнало.
— Исках да тръгнеш рано.
— Не разбирам. Къде ще ходя?
— Сменяш къщата.
Ръцете й затрепериха и тя ги прибра в скута си.
— Това е моят дом.
— Вече не е. Когато Даниъл О̀Браян беше жив, на теб често ти се искаше да ходиш в „Бушуак“. Сега ще живееш там с мен.
Анабел остана без дъх. Как не се беше досетила, че това ще се случи. Трябвало бе да се подготви за този момент.
— Ти обеща на Кристъл, че двамата с Джъдж ще живеем тук — каза тя. Трябваше да му го каже, да му покаже, че върши нещо нередно.
— Не смей да споменаваш името й. Не искам да го чувам.
— Тя направи каквото искаше от нея.
— Тя ме унижи в града.
— Вчера ли? Видял си я?
Анабел усети гнева му като топлинна вълна. Кристъл обикновено заставаше между тях, когато Едгар проявеше признаци, че е ядосан. Кристъл умиротворителката, която беше способна да задържи гнева му, въпреки че не беше способна да премахне омразата му. Само че Кристъл я нямаше тук.
— Сигурна съм, че каквото и да е направила или казала, не го е мислила — каза Анабел.
— Стига толкова — изрева Едгар и стените се разтресоха. — Точно сега тя най-вероятно разтваря крака под онова копеле, за което се омъжи. — Той стоеше близо до жена си и я гледаше, сякаш никога досега не я беше виждал. За първи път в дългогодишния им брак Анабел забеляза истинска лудост в погледа му и усети нов вид страх.
Той я сграбчи за косата и пръстите му се вплетоха в дългите къдрици.
— И тя като майка си не е нищо повече от една долна курва.
Той дръпна силно и Анабел извика от болка. Едгар я пусна и отстъпи назад.
— Никога не си можела да понасяш грубостта, нали?
Тя се загледа засрамено в скута си и не каза нищо. Мълчанието беше най-силното й оръжие срещу злобата на съпруга й. Тя бе трябвало да се сети за това още когато го бе видяла да влиза в спалнята й. Той рядко я нараняваше физически и рядко повишаваше глас, но това беше само защото тя не се опитваше да се обяснява или да спори с него.
В крайна сметка, той беше джентълмен.
До днес, когато тя се бе осмелила да възрази срещу злобните му думи. В този момент той беше мъж, когото тя не познаваше.
— Събери си нещата — каза Едгар, вече по-спокойно. — Долу има мъже с каруци, които ще ти помогнат. Искам всички да сте се разкарали оттук преди разсъмване, иначе ще се върна и ще подпаля всичко.
Той излезе, оставяйки я втренчена в огледалото. Анабел допря разтрепераната си ръка до устните, но нямаше време да се отдава на мисли. Едгар й беше дал срок до разсъмване, а дотогава оставаше не повече от час. Тя знаеше, че той щеше да изпълни заканата си.
Анабел прибра бързо косата си в някакво подобие на кок. Какво значение имаше как изглеждаше? Животът й беше свършил. Последната седмица, която беше прекарала без съпруга си, беше най-щастливата, откакто се бяха преместили в Тексас. Само че седмицата бе свършила. Колкото по-скоро забравеше за това време, толкова по-добре щеше да се справи с предстоящите дни и години.
Горката Кристъл. Саможертвата й се беше оказала напразна. Тя не трябваше да разбира какво бе направил баща й, поне не веднага, докато лудостта не напуснеше погледа на баща й.
Анабел обаче нямаше представа кога щеше да стане това.