— Не.
— През изминалия месец и аз реших, че не искам това. Не разполагам с пари като тебе, но тук също има много добри хора — той замълча за малко. — Добри и лоши.
Хам погледна към къщата и Конър се досети какво имаше предвид приятелят му.
— Освен това тук има повече трева — каза Конър, насочвайки разговора към пасищата. Той започна да говори за новите коне, които беше купил, и за плановете си и не след дълго предложи работа на стария си приятел.
— Тук има твърде много работа за мен и Сток. Ти винаги си се справял добре с конете.
— Това е истински комплимент.
Двамата обсъдиха подробностите, като Хам се закле, че нямал нищо против да спи под звездите, и каза, че парите, които му предлагаше Конър, били повече, отколкото очаквал и дори повече, отколкото печелел преди войната. Не след дълго двамата започнаха да оглеждат конете отблизо и забравиха за случката в Сан Антонио.
През следващите няколко дни Конър ясно забеляза, че Хам не беше забравил как беше започнало всичко с Кристъл. Новият му каубой се държеше учтиво, но не говореше много в нейно присъствие. В резултат тя се държеше настрана, престана да язди по пасищата и започна да си намира работа в къщата, както бе правила през първите дни след нанасянето си тук.
Конър също беше много зает, и то не само с конете си. Той възнамеряваше да разшири двойно къщата. Чрез Сток успя да намери работници, чийто късмет им бе изневерил и които си търсеха някаква работа; те трябваше да започнат строителството още на следващата седмица.
Първоначално Сток възрази.
— Нямам нищо против да спя в обора. Да ти кажа правичката, харесва ми да съм близо до старата ми кобилка.
— Тогава ще построя стая и за теб. Това е твоят имот, Сток. Теб това може да не те притеснява, но мен ме притеснява.
Сток сви рамене, но не каза нищо повече и Конър направи малка промяна в строителните си планове.
Въпреки че беше много зает и обмисляше хилядите идеи, които му идваха наум, всяка вечер Конър си лягаше готов за жена си. Тя идваше при него с желание, каквото той не помнеше, твърде напрегната, за да говори, но изпълнена с дива изобретателност, която го подлудяваше.
Веднъж той я видя пред камината и се опита да я обладае на пода.
— Не — каза тя. — Не е прилично.
— Прилично — никога не я беше чувал да използва тази дума досега.
— Точно това казах.
— И преди сме го правили. Не си спомням приличието да ни е пречило.
— Сега обаче пречи.
Тя го улови за ръка и го отведе в леглото, след което му показа, че въпреки че не искаше да се забавлява пред камината, беше готова да изпълни всичките му желания в леглото — от това да го остави да има пълен контрол над нея до това да завърже ръцете му за таблата на леглото и да го подлуди с устни.
По-късно, когато двамата се бяха успокоили, Конър се опита да й разкаже за някои от нещата, които му харесваха особено много, като глупаво си мислеше, че тя искаше да чуе похвалите му.
Кристъл го накара да млъкне.
— Отнесох се — каза тя с такъв тон, че той се отказа от комплиментите.
На следващата сутрин стана преди него. Той я откри в кухнята, облечена в една от най-скромните си рокли, със сплетена на плитка коса, да пече бисквити. По това време Конър все още ходеше малко неуверено, но ако се изключеха сенките под очите й, Кристъл изглеждаше силна както всякога.
Той се приближи към нея с намерението да я целуне по врата, но тя го отблъсна и му показа изцапаните си с брашно ръце. Изглежда, че домакинската работа се отразяваше на стила й. Конър изпита чувството, че двамата никога повече нямаше да се любят до потока.
Можеше да му се наложи и да се откаже напълно от идеята да бъде връзван за леглото.
На вечерта на четвъртия ден от пристигането на Хам, след една особено напрегната вечеря, по време на която Кристъл се извини и излезе да седне на верандата, докато мъжете се хранеха, Конър реши, че не можеше да търпи повече.
Когато Кристъл влезе в кухнята, за да почисти, той отиде да потърси Хам и го намери в обора да се грижи за коня си.
— Искаш да си тръгна — каза Хам, без да поглежда към него.
— Не, не искам, поне не завинаги. Ти сам трябва да решиш. Но има някои неща, които трябва да се променят.
— По отношение на Кристъл Брейдън.
— Кристъл е моя съпруга.
— Защо? Да не би да си забравил как тя ти отне ранчото?
— Не съм забравил. Но съм дал клетва. Двамата с нея се помирихме.
Това не беше самата истина, но се доближаваше достатъчно до нея, за да не бъде лъжа.
— Ти не й дължиш нищо, Конър. Знам какво означаваше ранчото за теб. Знам колко тежко ти беше когато реши да заминеш оттук.