— Имах време да помисля.
Конър поклати раздразнено глава. Времето за мислене винаги криеше опасности, когато ставаше дума за жена. Кристъл обаче не беше като другите жени. Един от проблемите й беше, че не знаеше колко много го радваше това.
Той се опита да й каже, но тя не го слушаше.
— Ще спя на дивана, за да бъда наблизо, в случай че Сток има нужда от мен.
Извинението беше добро, но беше само извинение. Сток хъркаше толкова силно, че дървените колони на верандата се клатеха. Кристъл не отстъпи. Когато Конър отиде да си легне в обора без дори да получи целувка за лека нощ, вече беше напълно объркан. Това, че беше поздравила най-новата собственичка на публичен дом в града, едва ли можеше да разстрои Кристъл толкова много.
И какви бяха тези глупости за Дженифър Уедърс? Още по-лоши бяха думите й за това, че била Брейдън — сякаш той се нуждаеше от напомняне. Щом Конър успяваше да не обръща внимание на този факт — а това напоследък му се удаваше много лесно, — то и тя трябваше да направи същото.
През следващите два дни Кристъл дойде с него на пасището. Тя се държеше настрани, но не го изпускаше от погледа си, докато Конър не се прибереше да легне в обора. Кристъл настоя Сток да остане в спалнята. Сток се опита да възрази, но беше очевидно, че той осъзнаваше, че между Конър и Кристъл нещо не е наред, и затова направи каквото пожела тя.
През цялото време Конър усещаше как в него се натрупва раздразнение. Той не можеше да спи, не можеше да яде — дори когато Сток пое готвенето — и като цяло беше толкова напрегнат, че се страхуваше, че ако Кристъл го докоснеше, можеше да се изложи, преди да успее да се съблече.
Когато Нат Цинк, един от работниците, му съобщи за стадо мустанги, които уж обикаляли хълмовете на запад, Конър реши да отиде да провери. Нат беше стар ловец на мустанги и се беше бил срещу индианците. Той знаеше какво говореше.
— Не можеш да отидеш — възрази Кристъл.
Тя изглеждаше наистина уплашена за него. Конър я увери, че и преди си бе имал работа с диви коне.
— Не се тревожа за това.
Той зачака тя да продължи, но не се изненада, когато това не стана.
— Ти не искаш да съм тук и същевременно не искаш да ме няма. Би ли ми обяснила на какво се дължи това противоречие?
Кристъл поклати глава и рано на следващата сутрин Конър и Нат тръгнаха. Конър дори не се сбогува с Кристъл. Какъвто и да беше проблемът между тях, щеше да го реши, когато се върнеше.
Кристъл беше будна и ги чу да се отдалечават, въпреки че едва беше започнало да се разсъмва. Тя застана по нощница на задната веранда загледана след тях. Да се тревожи непрестанно за Конър, беше глупаво. Ройс нямаше да го проследи и да се опита да го застреля — не защото не искаше да го направи, а защото беше лош стрелец, щеше да пропусне и да си създаде неприятности.
Брат й беше постигнал целта си. Беше я накарал да се замисли, бе внесъл безпокойство в и без това неспокойното семейство О’Браян.
Да, глупаво беше да се тревожи, но да желае съпруга си, не беше никак глупаво. Тя се беше опитала да му обясни защо не можеше да спи с него. Кристъл беше Брейдън и не заслужаваше щастието, което откриваше в прегръдките му. Той не бе останал твърде впечатлен от обяснението й.
Трябвало бе да му каже как се чувства наистина. Беше родена в лошо семейство. След разговора си с Ройс разбираше това по-ясно от всякога. Всеки мъж, който имаше малко здрав разум, щеше да разбере, че тя не е подходяща за съпруга. Тя беше една разяждаща болест и бе трябвало да му каже това.
Думите обаче не бяха излезли от устата й, а сега Конър го нямаше.
Трябваше да намери начин да се откъсне от него, а той трябваше да я пусне. Кристъл беше решила, че най-добрият начин да постигне тази цел беше да го накара да се почувства неспокоен, раздразнен и най-накрая отегчен. Планът й не беше много умен, но тя беше длъжна да опита.
Как да помогне на мама и Джъдж. Беше друг проблем. Това беше невъзможно. Нечестно. Тя обаче трябваше да им помогне, въпреки че се съмняваше дали евентуалното й завръщане при семейството й щеше да донесе спокойствие за когото и да било.
Кристъл понечи да влезе през задната врата, когато усети, че някой се приближава зад нея. Кучетата се размърдаха неспокойно, след което се отпуснаха отново до люлеещия се стол. Безполезни хрътки.
— Сеньора О’Браян — гласът беше тих и настоятелен.
— Грациела?
— Si.
— Какво се е случило?
Жената не отговори. Кристъл й даде знак да влезе в къщата.
Тя се загледа в жената, която влезе в кухнята бавно и предпазливо, без обичайната си грация.
— Какво се е случило? — повтори Кристъл.