Грациела свали шала, с който беше покрила главата си, и откри нараненото си лице. Устните й бяха сцепени и подути, очите й бяха насинени, а на места по врата й имаше тъмни петна.
— О, боже! — извика Кристъл. — Толкова съжалявам. Ройс ли го направи? — Тя знаеше отговора още преди да беше видяла кимването на жената.
— Той си мисли, че това ми харесва — каза Грациела. — Escarcho — добави презрително тя. Усилието я накара да се намръщи и тя докосна устните си.
— Хлебарка?
— Той си мисли, че е някакво любовно име. Ама че глупак.
— Седни, ако обичаш — подкани я Кристъл и й подаде един стол. Грациела се настани предпазливо на стола, което подсказа на Кристъл, че нараняванията по лицето й не бяха единствените.
Кристъл й наля чаша вода и взе една влажна кърпа.
— Нека да се погрижа за раните.
— Първо трябва да ви кажа нещо.
Кристъл застина на мястото си.
— Майка ви плаче, а момчето е подивяло. Германката се опита да помогне, но беше изпъдена — тя отпи малка глътка вода и погледна Кристъл в очите. — Баща ви пие. Превърнал се е в съвсем друг човек.
Грациела сякаш искаше да каже още нещо, но не го направи. Кристъл обаче бе чула достатъчно.
Ревността и алчността на баща й бяха превърнали живота на цялото семейство в ад и нейното завръщане нямаше да промени нищо. За миг я обзе паника. Какво трябвайте да направи? Какво беше правилно и какво грешно. Някога лесно би могла да ги разграничи. Преди Конър. Сега нищо не беше просто, най-малкото пък начинът на действие, който тя беше избрала. Можеше ли наистина да се справи? Не. Беше твърде много.
Въпреки това тя не виждаше друг изход.
Ръцете й трепереха, докато търсеше с какво да намаже раните на Грациела. Сток щеше да й помогне. Трябваше да поговори с него, а след това, с божията помощ, щеше да направи необходимото.
Очите й се насълзиха. Ако цената, която трябваше да плати за това, беше загубата на съпруга й, нямаше да бъде твърде много, тъй като той никога не бе бил истински неин.
Глава 16
Когато Конър изкачи възвишението и погледна към зелената равнина от другата му страна, на лицето му се появи широка усмивка. Ирландският му късмет най-накрая се беше върнал.
— Красиво — каза Нат, докато спираше коня си до неговия.
От устата на Нат това беше голяма похвала, напълно заслужена. Най-накрая двамата мъже бяха открили манадата от диви мустанги, която бяха търсили. Вече четвърти ден вървяха по следите им, като през първите три дни бяха яздили бързо между хълмовете, знаейки, че са близо до плячката си, но не достатъчно. Вчера Нат бе надушил, че са на прав път, и двамата бяха спрели, за да построят ограда, в която да прибират заловените мустанги.
Сега пред тях се виждаха животните, които търсеха. Около стотина мустанга пасяха във високата трева, която растеше по бреговете на потока, прорязващ равнината. Конър не искаше да улови всичките, а само тези, които бяха най-подходящи за разплод, и около две дузини от останалите, които щеше да обучи за прекарване на добитък.
— Изглеждат ми сити и напоени — каза той.
— Да.
— И са се отпуснали — Конър усети нетърпение. — Да ги пипнем.
Нат вдигна ръка. Светлосините му очи се присвиха срещу слънцето и той задъвка мустака си, голям като конска опашка. Ако се изключеха няколкото сиви косъма в косата му, той беше тъмнокафяв от главата до петите, дребен и набит, ловец на мустанги през целия си живот.
Той беше научил занаята от воините техано, което означаваше, че бе имал най-добрите учители. Конър определяше възрастта му между трийсет и пет и шейсет, като беше склонен да приближи повече към горната граница.
— Не е достатъчно горещо — каза Нат.
Десет часът сутринта през месец май се струваше достатъчно горещо на Конър, но той прие думите на спътника си, без да възразява. След четири дни усилена езда и четири нощи, прекарани край лагерния огън, все щяха да издържат още няколко часа.
Те направиха точно това, като уплътниха времето си с разузнаване на околността. Мустангите се намираха на добро място за целите им. От другата страна на потока имаше високо варовиково образование, което не позволяваше на дивите коне да се измъкнат натам. На север, на около една миля по пътя им, беше разположен каньон без изход; на юг беше оградата, която двамата бяха построили в края на една кедрова горичка. Това оставяше на конете възможност за бягство само на изток, където ги очакваха Нат и Конър.
Когато слънцето достигна зенита си и започна да засипва равнината с палещите си лъчи, двамата тръгнаха бавно по каменистия склон, срещу вятъра, който не позволяваше на мустангите да надушат миризмата им. Сърцето на О’Конър биеше учестено. Конете не бяха красиви според стандарта на Саратога, защото бяха малки, жилави и кльощави, но бяха бързи и издръжливи и притежаваха достойнство, което се дължеше на способността им да оцеляват.