Водачът им беше един великолепен черен жребец. Той забеляза двамата ездачи и вдигна глава. Тъмните му очи се спряха върху Конър. Двамата сякаш си казаха нещо.
„Ще взема кобилите ти и няколко от жребците, но теб ще те оставя“ — искаше да му каже Конър.
„Няма начин да хванеш, когото и да било от нас.“ Това би му казал жребецът, ако мустангите можеха да говорят.
Жребецът сигурно познаваше околността много по-добре от Конър и Нат. Мустангите бяха териториални животни. В една година и най-дивите от тях можеха да не напуснат район от трийсет и пет квадратни километра, ако в него имаше достатъчно трева и вода.
Това беше един от фактите, които Конър беше научил от спътника си по време на вечерите, които бяха прекарали край лагерния огън.
Те бяха обсъдили как двама души могат да заловят цяло стадо мустанги. Докато бяха чакали да стане достатъчно горещо, Нат, който не беше много приказлив, бе направил разумно предложение.
— Ще ги изморим.
Конър осъзнаваше колко мъдро беше това решение, въпреки че лично той предпочиташе да подгони стадото към ограденото място и да вкара колкото се можеше повече животни зад оградата. Бяха изминали четири дни и той вече беше готов да се върне в ранчото и да разбере какво става с жена му.
Последния път, когато я беше видял, тя бе отказала да спи с него в обора и някак си беше успяла да намеси Дженифър Уедърс и останалите Брейдън в извинението си. Но Кристъл беше страстна жена. Възможно беше тя да се окажеше тази, която щеше да го замъкне на втория етаж на обора, вместо той да направи това с нея.
Това поне беше една успокоителна мисъл, с която можеше да се залъгва по време на дългите безлунни нощи.
За да изморят конете, идеше да им бъде необходима поне още една седмица, но ако Нат смяташе, че това беше най-доброто решение, Конър беше съгласен с него. Те взеха товарния кон, който бяха вързали откъм далечната страна на хълма, и тръгнаха на север зад стадото, като бавно, но сигурно изтласкваха мустангите от равнината. Жребецът пое водачеството, но от време на време обръщаше глава и поглеждаше гордо Конър.
Първоначално мъжете останаха срещу вятъра, но постепенно се приближиха толкова, че когато настъпеше подходящият момент, щяха да имат възможност да се смесят с плячката си. И двамата не се бяха къпали, откакто бяха заминали и сигурно нямаше да се изкъпят, докато не се върнеха, тъй като не искаха конете да надушат миризми, които можеха да ги подплашат.
Ако Конър искаше Кристъл отново да се доближи до него, щеше да му се наложи да се търка здраво със сапун.
Двамата продължиха да разхождат мустангите през нощта, а на следващия ден ги натикаха във входа на каньона, след което се отправиха обратно към равнината и ограденото място.
Едно от нещата, които Конър беше научил от Нат, бе, че мустангите имаха нужда от сън. Мъжете не им позволиха да се наспят. Нат и Конър също не можаха да спят, ако се изключеха периодичните дремки върху седлото. Когато пристигнаха до построения набързо корал, шест дни след като бяха забелязали дивите коне, мустангите последваха мъжете вътре, както бяха правили всяка нощ. Когато вратата се затвори след тях, единствено черният жребец вдигна глава.
Мъже и коне спаха под светлината на полумесеца, а на сутринта Конър започна да подбира конете, които искаше да задържи. Първото нещо, което направи, бе да удържи думата си и да пусне жребеца. В стадото имаше и други мустанги, които щяха да послужат за целите му, както и няколко добри кобили.
Между кобилите имаше три, които скоро щяха да раждат. Той подозираше, че родът на жребеца щеше да бъде продължен поне от една от тях.
В крайна сметка Конър задържа трийсет от първоначалните сто животни. Залавянето им беше минало без произшествия, но за сметка на това двамата мъже бяха напълно изтощени.
Те останаха да починат един ден, като се смесиха с конете, за да спечелят доверието им, и ги отведоха до потока, за да ги нахранят и напоят. Вечер ги спъваха, а през деня ги оставяха да се разхождат свободно из корала.
Вечерта, преди да тръгнат обратно към ранчото, двамата се съблякоха и скочиха в потока, след което церемониално изгориха дрехите си. Нат каза, че това си е чисто прахосничество, но Конър настоя, че е необходимо.
На един ден път от ранчото двамата се натъкнаха на група ездачи, съставена от десет ранчероси от окръга и още двайсет от каубоите им. Конър разпозна повечето от ранчеросите като приятели на баща си и някогашни негови приятели. Каубоите бяха млади и той не ги познаваше.