— Чухме как си загубил ранчото…
— Вижте — каза Конър, — онова, което сте чули, вероятно е преувеличение на истината. Аз се върнах и това ме радва. Женен съм и със съпругата ми живеем при един стар приятел. Тексас е моят дом. Каквото правя, го правя за щата и населението му, но също и за себе си и семейството си.
Той погледна Дал Уедърс право в очите.
— „Бушуак“ беше една мечта, но понякога мечтите не се сбъдват. Има много неща, за които съжалявам, но това, че заминах и след това се върнах, не е между тях. Иска ми се само да не бях чакал толкова дълго, преди да се прибера.
Същата вечер двамата с Нат завързаха конете и легнаха да поспят. Конър обаче беше неспокоен. Имаше твърде много неща, за които да мисли.
Приятелското отношение на Уил Бюкенън му беше дошло добре. Останалите, включително и Джеф Куинлан, се бяха държали почти любезно, бяха забравили за различията помежду им и бяха решили да гледат в бъдещето.
С изключение на Дал Уедърс. Лошото беше, че мнението на Уедърс се ценеше най-високо от другите, защото той беше изгубил най-много по време на войната.
Мислите му някак си прескочиха от ранчерото към Кристъл, което не го изненада. Той мислеше за нея през по-голямата част от времето. Наистина беше загубил много, но не всичко, въпреки че в продължение на няколко седмици бе смятал противното. Земята си беше земя, а хората си бяха хора. Той беше напуснал земята, защото не бе искал да гледа как хората на нея страдат заради една безсмислена война.
Хората бяха означавали най-много за него преди десет години. Това не се беше променило и досега.
И по-точно един човек. Той не беше забравил как бе постъпила Кристъл с него, но гневът му започваше да се размива.
Преди много години майка му бе пожелала и двамата й синове да си намерят съпруги, които да им носят радост и щастие. Тя бе казала, че това не означава, че трябва да им носят и спокойствие, защото мъжете започвали да си въобразяват разни неща, когато нямало кой да им се противопостави. Конър бе бил твърде малък, за да оцени пожеланията й, но сега започваше да ги оценява. Кристъл му носеше радост, но спокойствието все му се изплъзваше.
Тя го беше обвинила, че не би отвел Джени Уедърс в обора, което беше възможно най-странното обвинение, което можеше да отправи една жена. Жени. Преди да срещне Кристъл, той бе смятал, че ги познава също толкова добре, колкото познаваше конете.
Конър се размърда върху твърдата земя. Утре вечер щеше да спи върху мека слама, гол, а не облечен, и ако не беше изгубил способността си да убеждава, нямаше да спи сам.
В края на краищата, той беше ирландец и все още притежаваше пословичното красноречие на сънародниците си. А и жена му неведнъж го бе хвалила за начина, по който използваше ръцете си.
Той си представи Кристъл сгушена в него, разпиляната й върху сламата коса и вече беше готов да заспи, когато конете се раздвижиха. Конър застана нащрек. Едва ли имаше причина да се тревожи; вероятно някое животно ги беше подплашило. Шумът не беше събудил Нат, който спеше спокойно. Конър обаче не можеше да се успокои. Животните можеха да представляват опасност. Той обу ботушите си, закопча кобура си и отиде да провери какво става.
Конър обиколи оградата, но не забеляза нищо нередно. Дори на лунната светлина кедрите наоколо приличаха на непробиваема стена и той не забеляза никакъв признак на живот. Конър тръгна бързо към лагера, след което импулсивно продължи по-нататък, надолу по малкия поток, който използваха, за да напояват стадото. Конър коленичи и загреба една шепа вода.
Той усети, че някой го наблюдаваше от отсрещния бряг. С опънати до краен предел нерви, Конър погледна бавно нагоре и видя чифт ботуши, дългата ивица на панталон, празен кобур и револвер, насочен към него.
Той се изправи бавно, като държеше ръката си далеч от револвера. Мъжът на другия бряг беше висок и строен и беше облечен в дрехи на бял, но чертите на лицето му бяха по-остри отколкото на белите, а косата му беше дълга, права и черна.
Черни бяха и очите, които го гледаха втренчено. Дори на лунната светлина те му напомняха за дивия жребец, който бе пуснал на свобода.
Конър не можеше да бъде сигурен дали мъжът беше индианец или бял, нито пък дали беше сам, въпреки че по всичко личеше, че няма други.
Единственото сигурно нещо беше насоченият към него револвер.
— Ти си разтревожил ремудата — наруши тишината Конър, докато се питаше дали мъжът щеше да го разбере.
— Обикновено не вдигам толкова шум. А и ти имаш добър слух.
Той не само че говореше английски, но и го говореше като образован човек. Гласът му беше дълбок и плътен и той произнасяше ясно всяка дума. Предвид обстоятелствата, при които се срещаха, Конър не можеше да не се изненада.