— Значи си бял — каза Конър.
— Има ли значение? Аз пък си мислех, че щеше да ме питаш за оръжието.
— Тук имаш право. Без значение кой стреля, мъртвецът си е мъртвец.
— Не изглеждаш уплашен.
— Раздразнен съм от това, че се оставих да бъда изненадан. Баща ми, мир на праха му, сигурно се обръща в гроба си.
— Раздразнен? — Конър беше готов да се закълне, че на лунната светлина забеляза лека усмивка върху устните на непознатия. — От теб се очаква да изцапаш гащите.
— Не съм чувал този израз, откакто напуснах Ню Йорк. Ти си доста необичаен крадец.
— Аз не исках да открадна стадото ви, господин О’Браян. Ако исках, вече щях да съм го направил.
— Откъде знаеш името ми?
— Обикалям, наблюдавам, ослушвам се.
— Имате предимство пред мен, господин…
— Велика Британия Желязна Ръка. Както подозираше, аз не съм съвсем бял. Майка ми беше команч, а баща ми… е, предполагам, че можеш да се досетиш.
— Велика Британия Желязна Ръка, така ли?
— В. Б. Ж. Ръка. В училище така беше по-просто. Онези, които смятам за приятели, ме наричат Брит, но те не са много.
Конър се зачуди дали не сънуваше, но блясъкът на метала в ръката на мъжа изглеждаше съвсем реален.
— Значи си едновременно англичанин и индианец? Това ни прави двойни врагове. Аз съм ирландец и бял.
— Врагове по рождение.
— Тогава защо не ме застреляш?
— Ти си имаш достатъчно проблеми, за да добавям към тях и куршум в сърцето ти. Но имаш жена, която трябва да бъде обичана, независимо от предателството й.
— Струва ми се, че виждаш и чуваш твърде много.
— И други са ми казвали същото. Имам да ти кажа само две неща, след което ще си тръгна. Пази се от Ройс Брейдън. Той е полудял от омраза и гняв.
— Никога не е бил нормален. Защо ме предупреждаваш?
— Бялата ми кръв се срамува от него. В края на войната и след това той продаваше оръжие и муниции на команчите, докато същевременно се преструваше, че служи като войник на границата. От тази търговия спечели пари, които подели с баща си. Това не го направи добър син, а опозори и двама им.
— Сток подозираше нещо такова.
— Второто нещо, което искам да ти кажа, е, че команчите напуснаха окръга. Питаш се откъде знам ли? Аз също съм индианец.
— Предполагам, че ти имаш нещо общо с тяхното заминаване. Ти ли ги прогони от „Двойното Д“.
Конър можеше със същия успех да говори на дърветата. В. Б. Ж. Ръка беше изчезнал, преди да бе свършил да говори, и сякаш се изпари между сенките на дърветата — също толкова внезапно, колкото се бе появил.
Конър остана да стои загледан в тъмнината. През своя трийсет и пет годишен живот бе видял доста странни неща, но случилото се тази вечер определено заемаше първото място. Образован метис с револвер в ръка, а на всичкото отгоре прокълнат да носи най-странното име, което Конър някога бе чувал.
Когато Конър се върна при лагера, Нат беше седнал на земята с готова за стрелба пушка.
— Той си замина — каза Конър и когато видя въпросителния поглед на Нат, добави: — беше метис, който дойде да ни каже, че команчите са напуснали окръга.
— Трябвало е да го застреляш.
— Той не ме заплашваше. Освен това не той, а аз бях на прицел.
Конър щеше да му разкаже повече, но реши, че вече бе казал достатъчно. Брит Желязна Ръка го беше предупредил за Ройс и бе похвалил Кристъл. Конър изпита нарастващо нетърпение да се прибере у дома и да я прегърне.
Конър и Нат тръгнаха на път рано на следващата сутрин и късно следобед стигнаха в ранчото. Нат и работниците помогнаха на Конър да вкара мустангите в корала и се погрижиха за конете на двамата ездачи. След това Конър отиде да огледа свършената по време на отсъствието му работа.
Той поклати глава с удивление. За малко повече от седмица работниците бяха издигнали основите, стените и покрива. Спалното помещение беше готово. Те дори бяха добавили една отделна стая зад обора, точно до яслата, в която Сток държеше кобилата си.
До къщата беше наредена камара дървени трупи, които щяха да бъдат добавени към вече поставените основи на новите стаи. Удивително. Сигурно им плащаше повече, отколкото осъзнаваше.
В момента никой не работеше; всички се бяха пръснали, след като му бяха помогнали да прибере конете. Никой не излезе от къщата, за да го посрещне с гореща прегръдка.
Конър забеляза един от мъжете да наднича от вратата на обора.
— Къде са всички? — попита го Конър.
— Сток отиде на лов — работникът поклати глава. — Напоследък не се мярка много често. — Без повече обяснения, той се скри в сенките, оставяйки Конър замислен.