Никой от тях не протегна ръка.
— За какво е всичко това, Кристъл? — попита той точно когато на нея започна да й се струва, че всеки момент ще закрещи. — Наистина ли искаш да си тръгнеш? Започна да ме подготвяш за това доста преди заминаването ми.
Сърцето й се сви. Искаше й се да извика, че не искаше да си тръгва, но не можеше да се довери на гласа си и само поклати глава.
— Това не е отговор.
Той беше прав. Конър заслужаваше повече. Тя се насили да погледне към него, към мрачното му изражение и проницателните му очи и чертите на лицето му, които се бяха запечатали завинаги в сърцето й. Любов и съжаление се надигнаха като буря в душата й. Кристъл заби нокти в дланите си и му разказа за посещението на Грациела. Бруталността на брат й, жестокостта на баща й — тя не премълча нищо. Конър дори не трепна по време на разказа й; той стоеше неподвижно, сякаш беше изваян от камък.
— Заведох я при госпожа Трухарт в града. След това говорих със Сток и той каза… — тя премигна, за да пропъди напиращите сълзи. — Той е добър човек. Това е причината те да са тук.
— И ако аз не съм толкова добър, ти ще си тръгнеш?
Гласът му беше груб и рязък.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Нямах точно това предвид.
Той сякаш не я чу.
— И Брейдън ги остави да си тръгнат с теб просто така?
— Него го нямаше, когато отидох да ги взема.
— Не си ли мислила, че ще тръгне след тях?
— Трябваше да поема този риск. Той не е толкова силен, колкото беше едно време.
— На мен ми се струва, че е достатъчно силен.
„Той живее на земята на О̀Браян.“ Кристъл почти можеше да чуе Конър да изрича тези думи.
— О, Конър — каза тя, почти на ръба на пречупването, — всичко, което правя, те наранява.
Те останаха загледани един в друг. Времето сякаш спря.
— Не всичко — той я сграбчи за ръцете и я дръпна към себе си. — Не и това.
Конър я целуна. Не нежно, не с обич, а по-скоро като наказание, сякаш искаше само да подчертае мисълта си.
Започна да я прегръща и точно когато тя си помисли, че вече можеше да се сгуши в него и да се вкопчи в тялото му, той я отблъсна.
Кристъл се олюля. Съзнанието й беше замъглено, а дишането й — затруднено.
— Защо винаги чувствам, че между нас има разстояние? — попита той. — Дори когато сме в леглото.
Това беше истината, самата болезнена истина. Кристъл понечи да отвори уста.
— Не ми разправяй онези глупости, че си Брейдън. Светът е пълен с такива като Брейдън Говоря ти за теб и мен.
Кристъл се разплака.
— Не знам. Аз не искам да бъде така. Може би това е, защото никога не си говорим.
— Говори тогава — думите бяха изречени като предизвикателство.
„Обичам те.“ Той щеше да си помисли, че така тя се опитваше да спечели време за семейството си. Конър имаше право да мисли само за най-лошото.
Тя го обичаше със страст, която я плашеше. Той също я плашеше, повече от всякога, повече дори в сравнение с онзи ужасен миг в хотела в Сан Антонио, когато бе научил за лъжите й. Плашеше я, защото много лесно можеше да го загуби — не само за една седмица, а завинаги.
Той изглеждаше толкова суров, докато стоеше срещу нея. Всичко в него излъчваше сила и твърдост. Все още не се беше преоблякъл. Кристъл се питаше дали и сърцето му бе толкова твърдо, колкото погледът му.
Искаше й се да докосне гърдите му и да усети туптенето на сърцето му. Дали и то биеше толкова силно, колкото нейното? Не, това беше невъзможно. Той не я обичаше.
Точно това я плашеше най-много. Дори ако останеха заедно, той никога нямаше да почувства към нея онова, което тя изпитваше към него.
Значи той искаше да говори? Е, тя не можеше да му каже нищо от онова, което той искаше да чуе.
— Прав си, Конър. Нищо няма да се получи. Ще си тръгнем.
— Не ставай глупава. И къде ще отидете?
— Госпожа Трухарт…
— Ще заведеш майка си в публичен дом.
— След баща ми госпожа Трухарт ще й се стори като светица.
— Ами Хелга? А брат ти?
Тя поклати безпомощно глава.
— Ние сме цяла армия, нали?
— Така поне ми се стори на мен.
— Не се почувства добре дошъл у дома си.
— Не бях посрещнат, както ми се искаше.
За миг погледът му се смекчи и на лицето му се изписа онова изражение, което караше коленете й да се огъват.
— Не ме гледай така — каза той. — Освен ако не си ни нагласила легло, за което да не знам.
Де да беше така.
Тя видя, че Конър се беше загледал в тревата пред себе си. Беше му казала, че никога повече няма да го направят навън, защото такова любене било неприлично. Беше истинска глупачка.
Той не й даде възможност да му каже това.
— Разбира се, че можете да останете — Конър сви рамене и обещанието за страст между тях изчезна.