— О, Конър — каза Кристъл. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му, но той щеше да си помисли, че тя го прави само от благодарност, докато истината беше, че на нея й се искаше да го прегръща, докато не забравят за останалия свят.
Двамата тръгнаха назад към къщата. Когато той спомена, че искал да отиде да провери как върви строежът на спалното помещение, на нея й се прииска да му каже, че могат да заключат вратата и…
Разделиха се без дори да докоснат ръце. Докато вървеше сама към къщата, знаейки, че майка й тръпне в очакване да чуе какво е казал Конър, Кристъл реши да направи нещо, което бе трябвало да направи много отдавна.
Трябваше да се изправи срещу най-възрастния Брейдън и да му каже, че нещата трябваше да се променят.
Кристъл замина рано на следващата сутрин с надеждата да намери баща си трезвен.
Предишната вечер Конър бе казал, че би искал да държи под око новата стока, и беше отишъл да спи неизвестно къде. Той все още не беше станал, когато Кристъл оседла Светкавица и се отдалечи бързо от къщата.
Майка й не би искала тя да отиде при Едгар. Ако Джъдж разбереше за намеренията й, щеше да тръгне с нея. Това обаче беше нещо, което Кристъл трябваше да свърши сама.
В „Бушуак“ цареше спокойствие. На утринната светлина дори къщата изглеждаше изоставена, с изключение на светлината в стаята, която Ройс бе казал, че баща им използва за библиотека… и в която Едгар се напиваше сам.
Кристъл откри баща си в убежището му, отпуснат пред камината, с измачкан костюм и изцапана яка. В краката му лежеше съборена една празна чаша. Той изглеждаше по-блед, по-слаб. Беше се състарил с десет години само за няколкото седмици, които бяха изминали от срещата им в града.
Той изглеждаше… безпомощен. Искаше й се да го обича, искаше й се да го успокои, но през всичките двайсет и четири години на живота й Едгар никога не й беше позволил да покаже каквито и да било чувства към него и не бе показал такива към нея. Той отново и отново бе доказвал, че е неспособен да дава или да приема обич. Беше пропуснал най-хубавото в живота и тя съжаляваше, когато си помислеше какво би могло да бъде.
Кристъл отвърна поглед, защото не можа да понесе болката от спомена. Всяка нощ се молеше Конър да забрави миналото. Тя самата трябваше да направи същото.
По време на краткия си престой в „Бушуак“, преди да се беше срещнала с Конър, не бе влизала в тази стая. Тя приличаше на манастир, с прашни полици за книги по стените и плътни тъмни завеси, които изолираха напълно дневната светлина. С изключение на едно бюро и два стола, мебелировката беше оскъдна. Въздухът беше застоял и вонеше на уиски. Тя мина покрай баща си и дръпна завесите, след което отвори един прозорец.
Баща й се размърда и Кристъл се обърна с лице към него. Едгар премигна веднъж, след което изправи гръб и в погледа му се появи старата враждебност и подозрителност.
— Какво търсиш тук? — изсумтя Едгар.
Тя очакваше подобен поздрав и изпита чувство на загуба. Конър беше прав. Едгар Брейдън все още бе силен.
Но Кристъл също бе силна. Беше наследила това качество от баща си. Тя свали шапката и ръкавиците си и ги захвърли на бюрото, след което приглади косата си.
— Тук е толкова тихо. Сам ли си?
— Мъжете са на работа. От двете страни на потока, ако изобщо ти влиза в работата. Около обора трябва да има хора.
— А в къщата?
— Ти успя да я изпразниш — той говореше с такова презрение, че Кристъл потръпна.
— А Ройс?
— Момчето си има собствени грижи.
— Той е мъж, татко. Или поне се предполага, че трябва да е мъж. Знаеш ли, че е пребил Грациела?
— Не ми разправяй лъжи. Тя сигурно си го е заслужила.
Кристъл бе готова да му отвърне по хиляда начина, но трябваше да се въздържи и да ги запази за неща, които бяха по-близки до сърцето й от злобата на брат й. Вече беше защитила Грациела и не можеше да направи нищо повече. Сега други се нуждаеха от нея.
— Трябва да поговорим, татко.
Преди няколко часа се беше опитала да поговори с Конър, но без особен успех. Сега трябваше да се справи по-добре.
— Защо наруши обещанието си? — попита тя.
— Затова ли си дошла тук? За да ми зададеш този въпрос?
— Ти се закле, че мама и Джъдж ще живеят в „Дъсчения лагер“, ако ти помогна да получиш „Бушуак“. Ти получи ранчото. Защо ги върна тук?
Той се надигна от стола, но след малко седна отново.
— Виж какво, момиче, не съм длъжен да отговарям пред теб.
— Налага се. Имахме споразумение. Да не искаш да кажеш, че думата ти не означава нищо?
Той се огледа и присви воднистосините си очи под тежките сиви вежди и за миг сякаш изчезна някъде другаде, далеч от нея. Промяната в него бе колкото внезапна, толкова и необяснима.