Чух изскърцването на тежките метални крила. Вдигнах поглед и видях Поли, който ме изчакваше да мина. Едри капки шибаха по дъждобрана му. Както винаги беше без шапка. Аз си отмъстих на дребно, като на свой ред го накарах да чака на дъжда около минута. Преоценката на Дъфи ме устройваше напълно. Не се интересувах особено от Бек. Всъщност никак. Но държах да открия Териса. И щях да я открия. Също и Куин. И него щях да спипам, каквото и да си приказваше Дъфи. Толкова с преоценките на ситуацията.
Отново погледнах към Поли. Стоеше и чакаше. Пълен кретен. Той на дъжда, аз на сухо в колата. Вдигнах крака си от спирачката и бавно пропълзях през портала. Чак когато го отминах, дадох газ и се насочих към къщата.
Вкарах сааба в гаража, където за пръв път го бях видял, и излязох във вътрешния двор. Механикът още клечеше в неговия си гараж. В празния. Не го виждах какво точно прави. Може би се криеше от дъжда. Затичах се към къщата. Металният детектор извести за пристигането ми. Бек го чу и дойде в кухнята да ме посрещне. Посочи с пръст спортната чанта. Тя си лежеше кротко в средата на масата както преди.
— Разкарай това оттук — каза той. — Хвърли го в океана, чули?
— Чух — казах аз.
Той си отиде, аз вдигнах чантата и се обърнах към вратата. Пак излязох навън и покрай зида на гаражите заслизах към брега. Извадих вързопа си от чантата и го пуснах обратно в скритата падинка до зида. Който пести, има. А и аз много държах да върна глока на Дъфи. Тя и без това си имаше достатъчно неприятности, за да прибавям към списъка с провиненията й и загуба на личното оръжие. Повечето федерални агенции гледат много сериозно на подобно нещо.
След като свърших това, слязох до ръба на скалите, замахнах и запокитих чантата далеч навътре в морето. Тя се превъртя няколко пъти и обувките заедно с предавателя изпаднаха от нея още във въздуха. Предавателят пръв цамбурна във водата и моментално потъна. Лявата обувка се вряза с бомбето напред и го последва. Чантата се забави повече, понеже се бе напълнила с въздух при падането, но полека се преобърна във водата и също се плъзна надолу. Дясната обувка се задържа известно време на повърхността като малка черна лодчица, която подскачаше и се клатушкаше върху вълните, сякаш се опитваше да преплува сама океана на изток. После започна да се накланя на една страна, задържа се още десетина секунди, докато се напълни с вода, и изчезна без следа.
В къщата цареше тишина. Готвачката я нямаше. В трапезарията Ричард дъвчеше сандвич, който явно сам си бе направил, и гледаше дъжда през прозореца. Елизабет беше в будоара, все така вглъбена в „Доктор Живаго“. Самият Бек не се виждаше. По метода на изключването предположих, че е в кабинета си, вероятно седнал в голямото кожено кресло и загледан в колекцията си от автомати. Никъде не се чуваше звук. Нямаше логика. Дъфи ме бе уведомила, че току-що са пристигнали пет контейнера; самият Бек ми бе казал, че се задава тежък уикенд, а никой нищо не правеше.
Качих се в стаята на Дюк. Не можех да я нарека своя. Надявах се, че няма да се наложи да свиквам с нея. Легнах на леглото и отново се замислих. Опитвах се да определя онова нещо, което човъркаше подсъзнанието ми. „Много е лесно — казваше в такива случаи Лион Гарбър. — Разчитай следите. Припомни си всичко видяно, всичко чуто.“ И аз започнах да си припомням. Но се сещах само за Доминик Кол. Петия път, когато я видях, тя ме закара до Абърдийн, щата Мериленд, с един маслиненозелен шевролет. Не бях много убеден, че е редно да им даваме автентичните чертежи. Рискът беше прекалено голям. Обикновено не бих се притеснявал за такова нещо, но имах нужда от някакъв напредък в разследването. Доминик бе открила тайника, където оставяха материалите, начина, по който го правеха, както и как Горовски съобщаваше на свръзката си, че пратката е пристигнала. Но все още никой не бе видял свръзката да дойде, за да си я прибере. Все още не знаехме кой е той.
Абърдийн е малко градче на около четирийсет километра на североизток от Балтимор. Методът на Горовски беше някоя неделя да отиде с колата си до големия град и да остави пакета на уговореното място в района на вътрешното пристанище. По онова време кварталът се ремонтираше усилено, беше станал много приятен, но всичко беше още твърде ново, тълпите не го бяха усетили и наоколо през повечето време нямаше почти никой. Горовски имаше ЛПС — яркочервена „Мазда Миата“ на две години. Нелоша количка, не съвсем нова, но не и много евтина, понеже навремето тоя модел беше твърде успешен и си държеше цената. Освен това беше двуместна, нямаше място за неговите момиченца. Така че сигурно имаше и втора кола. Знаехме, че съпругата му не е богата. Това може би щеше да ми се стори подозрително за всеки друг, но Горовски беше инженер, за него подобен избор беше твърде характерен. Той не пиеше, не пушеше. Твърде възможно беше човек като него да пести старателно и в един момент да се разпусне за едно такова симпатично спортно автомобилче с ръчни скорости и задно предаване.