— Излизам — казах аз. — Ще тръгна по пътя.
— Защо? — запита той.
— Не ми харесва тая работа с телефоните. Може да е нищо, но може и да е нещо.
— Нещо като какво?
— Не знам — казах аз. — Може би някой идва насам. Ти току-що ми каза колко много хора не ти желаят чак дотам доброто.
— Имаме защитна стена и желязна порта — отбеляза той.
— А лодка имаш ли?
— Не. Защо?
— Защото, ако тези хора стигнат до стената, ще ти трябва лодка. Те могат да те държат обсаден, докато умреш от глад.
Той не отговори.
— Ще взема сааба.
— Защо?
Защото е по-лек от кадилака, помислих си аз. Вместо това казах:
— Защото кадилака го оставям на теб. По-голям е.
— И какво смяташ да правиш?
— Каквото се наложи. Сега аз съм шеф на охраната ти. Може и нищо да няма, но ако има нещо, ще се опитам да те предпазя от него.
— А аз какво да правя?
— Ти стой до някой отворен прозорец и се ослушвай — казах аз. — През нощта на място като това, заобиколено от вода, ще чуеш от няколко километра, ако се стреля. Тогава натоварваш всички в кадилака и даваш газ. Без да спираш. Не се притеснявай, аз ще ги задържа достатъчно дълго, докато се измъкнеш. Имаш ли къде да отидеш?
Той кимна. Не ми каза къде.
— Тогава върви. Ако се изскубна, ще се видим в офиса. Ще отида дотам с колата и ще те чакам. Мини да ме вземеш.
— Добре — каза той.
— А сега се обади на Поли по вътрешния телефон и му кажи да бъде готов да ми отвори портата.
— Добре — повтори той.
Оставих го на същото място, в коридора. Обърнах се и излязох в нощта. Свих зад зида и прибрах вързопа с нещата. Отнесох го до сааба и го поставих на задната седалка. Седнах зад волана, запалих двигателя и изкарах колата на заден ход. Преминах бавно по кръга и като излязох на алеята към портата, дадох газ. Прожекторите светеха ярко. Видях Поли, вече застанал пред портата. Намалих скоростта отдалеч, за да не ми се налага да спирам. Минах през портата и подкарах на запад, като се взирах в далечината за фарове на насрещна кола.
След шест-седем километра видях един от служебните фордове, паркиран в банкета с муцуната към мен. Със загасени светлини. Зад волана седеше старецът. Загасих моите фарове, спрях плътно до него и свалих стъклото. Той направи същото. Отначало насочи пистолет и фенерче в лицето ми, но веднага ме позна и ги прибра.
— Бодигардовете са избягали — каза той.
Кимнах.
— Така си и мислех. Кога?
— Преди близо четири часа.
Неволно погледнах напред. Нямаше време.
— Двама от нашите са извън строя — добави той.
— Убити?
Той кимна мълчаливо.
— Дъфи докладва ли в службата?
— Още не — отвърна той. — Няма как. Всичко е неофициално, цялата тази операция е неофициална и не съществува.
— Ще й се наложи да докладва — казах аз. — Двама души са това.
— Ще го направи — каза той. — Но по-късно. След като ти си свършиш работата. Понеже задачите си остават постарому. Сега Бек й е нужен повече отвсякога, за да се оправдае за действията си.
— Как стана всичко?
Старецът вдигна рамене.
— Те изчакваха. Бяха двама срещу четирима наши. Не би трябвало да е сериозен проблем да ги опазим. Но сигурно нашите са се разсеяли нещо. Доскучало им е в тоя мотел…
— Кои бяха?
— Двете момчета с тойотата.
Не казах нищо. Цялата история бе продължила приблизително осемдесет и четири часа. Три денонощия и половина. Всъщност дори по-дълго, отколкото поначало бях очаквал.
— Къде е сега Дъфи? — запитах.
— Пръснали сме се по следите им — отвърна той. — Дъфи е в Портланд с Елиът.
— Това с телефоните беше умно.
Той кимна.
— И още как. Тя държи на теб.
— От колко време са прекъснати?
— От четири часа. Толкова успяхме да уредим. Всеки момент трябва да ги включат отново.
— Аз мисля, че ония ще тръгнат право насам.
— И аз — каза той. — Затова дойдох.
— След като са минали близо четири часа, те вероятно вече пристигат. Така че телефоните едва ли имат голямо значение.
— И аз така мисля.
— Имаш ли план?
— Чаках теб. Казах си, че ще направиш връзката.
— Те въоръжени ли са?
— Имат два глока — каза той. — Със заредени пълнители. — После замълча за момент. Извърна поглед встрани. — Без четирите патрона, изстреляни на място. По два, в главата.
— Няма да ви е никак лесно — казах аз.
— Кога ли ни е било лесно! — отвърна той.
— Хайде, да се скрием някъде.
Посъветвах го да остави колата си където е и да дойде с мен. Той заобиколи сааба и се настани на седалката. Беше със същия шлифер, с който Дъфи бе дошла в кафенето. Явно си го бе поискал обратно. Отдалечихме се на около километър и половина и се заоглеждахме за място. Пред нас пътят рязко се стесняваше и правеше плавен завой, като същевременно се издигаше полегато. В тази отсечка банкетите бяха широки едва по две педи и при това се спускаха стръмно надолу към скалите. Аз спрях колата, завих рязко вляво, после върнах назад и дадох отново напред, докато я наместих така, че да прегради изцяло шосето. Слязохме и я огледахме. Като бариера не беше зле. Отстрани не бе останало място за минаване. Само че прекалено се набиваше в очи. Както и бях очаквал. Още е излизането си от завоя ония двамата щяха да забият спирачки, после да дадат заден ход и да заотстъпват със стрелба.