— Трябва да я преобърнем — казах. — Сякаш е катастрофирала.
Извадих вързопа от задната седалка. Сложих го отстрани на банкета, за всеки случай. После накарах стареца да постеле шлифера си на шосето. Изпразних джобовете на палтото си и поставих и него до шлифера му. Идеята беше да претърколим сааба върху палтата. Така щях после да го върна без видими повреди. Застанахме един до друг, облегнати с гръб на колата, и започнахме да я клатим. Никак не е трудно да преобърнеш кола. Виждал съм да го правят по цял свят. Гумите и окачването всъщност помагат. Започваш първо да я клатиш, после все по-силно да я люлееш, докато се надигне от едната страна и тогава, ако не пропуснеш момента, с едно малко по-силно бутване можеш да я преобърнеш. Старецът беше доста як. Добре се справи. Залюляхме я с гърбовете си на 45 градуса и после в един момент се извърнахме с лице, сграбчихме я за праговете и я надигнахме най-напред на едната й страна, а после, по инерция, и върху покрива.
Палтата отдолу ни позволяваха да я донаместим точно, без да издраскаме покрива. После аз отворих шофьорската врата, както беше обърната наопаки, и казах на стареца да влезе вътре и за втори път през последните четири дни да се направи на умрял. Той натика краката си зад волана и легна по очи, наполовина отвън, на асфалта, като разпери ръце над главата си. Отстрани изглеждаше доста убедително. На ярката светлина на фаровете им щеше да е още по-добре. Палтата не се виждаха, освен ако съзнателно не се оглеждаш за тях. Аз се отдалечих от колата, прибрах вързопа и приклекнах зад скалите надолу по склона.
Зачакахме.
Стори ни се, че чакахме дълго. Пет минути, после шест, седем. Намерих три обли камъка, всеки малко по-едър от юмрука ми, и ги наредих пред себе си. Поглеждах на запад. Отгоре все още имаше ниски облаци и предположих, че фаровете на колата ще се отразят първо в тях, докато преминава през гърбиците по пътя. Но на хоризонта не се виждаше никаква светлина. Беше тихо. Не се чуваше и никакъв звук, освен тежкото дишане на стареца на няколко метра в мрака.
— Няма начин да не дойдат — извика той.
— Ще дойдат — отвърнах аз.
Продължихме да чакаме. Беше тихо и тъмно като в рог.
— Как се казваш? — подвикнах му аз.
— Защо питаш? — отвърна той.
— Просто исках да знам. Вече втори път те убивам, без да знам името ти.
— Тери Вилянуева — отвърна той.
— Това испанско име ли е?
— Разбира се, че е испанско.
— Нямаш вид на латинос.
— Знам — каза той. — Баща ми беше латинос, майка ми ирландка. Но и двамата с брат ми сме се метнали на мама. Брат ми дори си смени презимето на Нютон. Като на оня, учения. Вилянуева и Нютон значат едно и също: нов град. Но аз запазих испанското си име. Заради моя старец.
— Откъде си родом?
— От Южен Бостън — отвърна той. — Не ни беше лесно преди толкова години, деца от смесен брак и тъй нататък.
Той отново млъкна. Аз се оглеждах и ослушвах. Нищо. Вилянуева се размърда. Позата не му беше удобна.
— Ти си стабилен мъж, Тери — подвикнах му.
— Стара школа — отвърна той.
И тогава чух колата.
В този момент и мобилният телефон на Вилянуева иззвъня.
От около километър и половина долових приглушения, нервен вой на форсиран докрай шестцилиндров двигател. В далечината, между шосето и облаците, проблясваха фарове. Телефонът на Вилянуева беше нагласен да свири някаква смахната, забързана версия на „Токата и фуга в ре-минор“ на Бах. Той престана да се прави на умрял, надигна се на колене и измъкна телефона от джоба си. Натисна копчето; музиката спря. Вдигна телефона до ухото си и отговори. Послуша малко и каза:
— Добре.
После:
— В момента точно това правим.
После:
— Добре.
Накрая пак:
— Добре.
Прекъсна връзката и пак легна на шосето. Бузата му беше долепена до асфалта. Телефонът се подаваше наполовина от ръката му.
— Линиите току-що са възстановени — извика той.
И времето отново се движи, казах си аз. Погледнах вдясно от мен, на изток. Бек сигурно през цялото време бе опитвал линиите и в момента, в който чуеше сигнала за набиране, веднага щеше да излезе да ме търси, за да ми даде отбой. Погледнах вляво, на запад. Шумът на колата се чуваше ясно. Ярките снопове светлина на фаровете се поклащаха нагоре-надолу и разрязваха мрака.