— Трийсет секунди! — извиках аз.
Шумът се усилваше. Вече съвсем отчетливо различавах като три отделни звука боботенето на двигателя, смените на тона на автоматичната скоростна кутия и свистенето на гумите. Наведох се още по-ниско. Десет секунди, осем, пет. Колата изскочи иззад завоя и фаровете й прорязаха тъмнината на сантиметри от гърба ми. После чух глухия напън на хидравликата, жалното изскърцване на нагорещените дискове и воя на гумите, които се влачеха по асфалта. Колата спря малко накриво на около пет метра от сааба.
Надигнах глава. Беше „Форд Торъс“, светлосин на цвят, но изглеждаше бледосив на лунната светлина, която се процеждаше през облаците. От предницата му се разстилаше бял конус светлина. Стоповете му блестяха в яркочервено. В него имаше двама мъже. Лицата им бяха осветени от отражението на собствените им фарове в преобърната кола. Няколко секунди те не помръднаха, загледани право напред.
Явно веднага познаха сааба. Сигурно го бяха виждали стотици пъти. После шофьорът се размърда. Чух го как постави скоростния лост на паркинг. Стоповете угаснаха. Двигателят едва шушнеше на празни обороти. До мен достигаше миризма на изгорели газове и горещ въздух изпод капака на двигателя.
Двамата отвориха едновременно вратите си. Слязоха от колата и застанаха зад прикритието на вратите. Пистолетите бяха в ръцете им. Почакаха малко. После се подадоха иззад вратите. Насочили дулата към асфалта, те тръгнаха бавно напред. Фаровете ги осветяваха ярко от кръста надолу. Горната половина на телата им се различаваше трудно. Но успях да различа чертите им или поне формата на главите. Бяха двамата бодигардове. Нямаше съмнение. Млади и мускулести, предпазливи и изопнати като струни. Бяха все още с тъмните си костюми, измачкани, раздърпани и захабени. Белите им ризи бяха посивели. Нямаха вратовръзки.
Приклекнаха до Вилянуева. Дръпнаха се малко встрани, за да може фаровете да осветят лицето му. Знаех, че го бяха видели, макар и съвсем набързо, когато профучаха покрай него през портала на колежа преди осемдесет и четири часа. Не очаквах обаче да го познаят. И не мисля, че го познаха. Но вече веднъж се бяха оставили да ги измамят и не искаха това да се повтори. Бяха извънредно предпазливи. Не започнаха да му оказват първа помощ. Просто клечаха до него и го гледаха. После единият — този откъм моята страна — се изправи.
Но в това време аз се бях приближил на метър и половина зад него. В ръката си стисках едър камък. Малко по-голям от топка за бейзбол. Замахнах на височината на рамото си, сякаш исках просто да го зашлевя през лицето. Ако не го бях улучил, силата на замаха като нищо щеше да ми откачи ръката от рамото. Само че аз го улучих. Камъкът го уцели точно в слепоочието и той рухна на земята, сякаш върху него се бе стоварил метеорит. Другият се оказа по-бърз. Вилянуева посегна да го сграбчи за глезените, но той се извъртя и отскочи встрани. В следващия миг глокът в ръката му бе насочен право към мен. Аз исках само да му попреча да стреля, затова запокитих камъка към лицето му. Но той се извърна встрани и камъкът го улучи в тила, точно където черепът му се свързваше с шийните прешлени. Сякаш го удари гюлле. Човекът се захлупи по очи и не помръдна повече.
Стоях и се взирах напрегнато в мрака на изток. Нищо. Никакви фарове по шосето. Никакъв звук, освен морето далеч назад. Вилянуева изпълзя на четири крака от преобърнатата кола и се спря до първия мъж.
— Този е мъртъв — каза той.
Проверих. Така си беше. Трудно е да останеш жив, след като ти се стовари петкилограмов камък в слепоочието. Черепът му беше хлътнал навътре, изцъклените му очи бяха застинали в неразбиращ въпрос. Нямаше пулс нито на китката, нито на шията. Пристъпих към втория мъж. Наведох се. И той си беше отишъл. Вратът му беше строшен, главата му се люлееше свободно. В което нямаше нищо чудно. Същият петкилограмов камък му я беше отнесъл и само вратните мускули я държаха.
— С един куршум два заека — каза Вилянуева. Не отговорих.
— Какво има? — запита той. — Ти да не искаше да ги арестуваш повторно? След това, което направиха? Та те просто си подписаха смъртните присъди, няма какво да му мислиш!
Мълчах.
— Какъв ти е проблемът? — запита Вилянуева.
Проблемът не беше мой. Беше на АБН. Аз дори не бях полицай на служба. Но тогава си спомних тайното съобщение на Пауъл, изпратено лично до мен: 10–28. Тия не трябва да живеят, повярвай ми. Лично аз нямах основания да се съмнявам в думите му. И за мен, и за Вилянуева смъртта на двамата беше въпрос на лоялност към наши бивши другари по оръжие.