— Няма проблем — казах аз.
Намерих камъка, който се бе търколил по шосето, и го ритнах далеч извън банкета. После отидох до форда, пресегнах се и угасих фаровете. Повиках с ръка Вилянуева.
— Трябва да действаме бързо — казах аз. — Обади се по телефона и кажи на Дъфи да дойде тук заедно с Елиът. Трябва да откара колата.
Вилянуева набра номера от паметта на телефона само с едно копче и веднага започна да говори, докато аз намерих двата глока на шосето и ги натъпках в джобовете на убитите, по един на всеки. После отидох до сааба. Да го изправим обратно на колелата му щеше да е много по-трудно, отколкото да го преобърнем. За миг си помислих, че може да се окаже и невъзможно. Заради палтата нямаше никакво триене между колата и пътя. Ако го блъснехме отстрани, саабът просто щеше да се хлъзне по покрив. Затворих шофьорската врата и зачаках.
— Идват — провикна се в тъмното Вилянуева.
— Я ми помогни малко — отвърнах аз.
С общи усилия успяхме да изтласкаме сааба от шлифера на Вилянуева върху моето палто. Когато покривът стигна до края на палтото и опря в асфалта, колата се спря.
— Ще го издраскаме — каза Вилянуева.
— Има такава опасност — кимнах аз. — Хайде сега, докарай форда и го бутни.
Той се качи на служебната кола и я приближи до сааба, докато бронята й опря във вратите. Допирната точка беше точно върху отвесната колонка между предната и задната врата. Направих, му знак да даде газ и саабът се хлъзна настрани върху покрива си. Докато Вилянуева притискаше равномерно отстрани преобърнатата кола, аз стъпих върху предницата на форда и взех да му помагам с ръце, като я бутах за праговете на вратите. Саабът се запъна с покрива си за асфалта и започна да се накланя на една страна — четирийсет градуса, петдесет, шейсет. Опрях крака на предното стъкло на форда, наведох се и подложих ръце под покрива на сааба. Вилянуева даде още газ, прешлените ми изпукаха зловещо, саабът се претърколи настрани, подскочи веднъж върху колелата си и застана неподвижно. Вилянуева закова спирачките, аз залитнах напред и ударих главата си в предната врата на сааба. Докато се усетя, лежах по гръб на асфалта под предната броня на форда. Вилянуева даде заден, спря колата и слезе.
— Добре ли си?
Не отговорих. Главата ме болеше. Бях я ударил здравата.
— Как е колата? — запитах.
— С добрата новина ли да почна или с лошата?
— Давай с добрата!
— Страничните огледала са здрави — каза той. — Затворили са се, но ще се изправят.
— А лошата?
— На места боята е ожулена — продължи той. — На вратата има хлътнатина. Мисля, че е от главата ти. Покривът също е малко хлътнал.
— Ще кажа, че съм сгазил сърна.
— Мисля, че наоколо няма сърни.
— Тогава мечка — казах аз. — Или нещо там, каквото и да е. Кит, изхвърлен на брега. Гигантска сепия. Някакво друго чудовище. Цял мамут, излязъл от топящ се ледник.
— Добре ли си? — повтори той.
— Ще оживея.
Претърколих се по корем и се изправих на четири крака. Бавно и мъчително се надигнах.
— Можеш ли да прибереш труповете? — запита той. — Понеже ние не можем.
— Тогава ще ми се наложи — отвърнах аз.
Отворихме трудно задната врата на сааба. Тя се запъваше на пантите си, понеже покривът беше леко деформиран. Пренесохме двамата един по един и ги наблъскахме в багажното отделение. Те почти го запълниха. Върнах се да си взема вързопа от банкета и го хвърлих отгоре им. Над багажното имаше подвижна поличка за дребни пакети, която щеше да ги скрие. С общи сили двамата едва успяхме да затворим вратата. Трябваше да я натиснем едновременно от двете страни с цялата си тежест, докато щракне. После вдигнахме палтата си от асфалта. Бяха влажни и поомачкани, разпрани на места.
— Добре ли си? — запита за трети път той.
— Качвай се — казах аз.
Разгънахме огледалата, докато щракнаха на пружините си, и се качихме едновременно в сааба през двете врати. Завъртях ключа. Двигателят не запали. Опитах отново. Същата работа. Между двата поредни опита чух как бензиновата помпа жално вие.
— Остави малко ключа на контакт — каза Вилянуева. — Бензинът е изтекъл от карбуратора, докато колата беше обърната. Изчакай помпата да му подаде пак.
Изчаках и опитах отново. Колата запали. Включих на скорост, изправих я на шосето и потеглих към другия форд, който бяхме оставили до пътя. Оня, с който бе дошъл старецът. Той кротко ни чакаше на километър и половина назад, призрачно сивкав на лунната светлина.