— Сега върви да посрещнеш Дъфи и Елиът — казах му аз. — Като дойдат, съветвам ви веднага да се измитате. Ще ви намеря по-късно.
Вилянуева сграбчи ръката ми и я разтърси.
— Стара школа — каза той.
— Десет-осемнайсет — отвърнах аз. Това беше радиокодът за задачата изпълнена. Но той сигурно не го знаеше, защото ме погледна.
— Пази се — казах му аз.
Вилянуева поклати глава.
— Гласовата поща — изрече той.
— Какво?
— Когато един мобилен телефон временно е изключен, всички позвънявания се препращат към гласовата му поща.
— Но сега цялата предавателна кула беше изключила.
— Само че телефонната компания не е могла да знае това. За нея само телефонът на Бек е бил изключен. Така че всякакви позвънявания са били препращани към гласовата му поща. В някой централен сървър. Може да са му оставили съобщение.
— Какъв е бил смисълът?
Вилянуева вдигна рамене.
— Може просто да са му казали, че се прибират. Така де, сигурно са предполагали, че проверява редовно съобщенията си. Може да са му разказали и цялата история. Или пък са били толкова ошашавени, че да си помислят, че разговарят с обикновен телефонен секретар, и са повтаряли: Бек, за бога, вдигни телефона!
Не казах нищо.
— Във всеки случай, каквото и да са казали, гласовете им са се записали — продължи той. — С днешна дата.
— Разбрах — казах аз.
— Как смяташ да постъпиш?
— Вадя пистолета и стрелям — отвърнах. — Тия обувки, а сега и гласовата поща… Той е на косъм да ме спипа.
Вилянуева поклати глава.
— Не можеш да постъпиш така. Дъфи иска да го прибереш и да й го закараш жив. Той е единственото й оправдание.
Аз извърнах глава настрани.
— Предай й, че ще се постарая. Но ако един от двама ни трябва да умре, това ще е той.
Вилянуева не каза нищо.
— Какво, пожертвахте ли ме вече? — възкликнах аз.
— Постарай се, друго от теб не искам — отвърна той. — Дъфи е свястно момиче.
— Знам — казах аз.
Той се измъкна от сааба, като се подпираше с едната ръка за облегалката, а с другата за рамката на вратата. Пристъпи към колата си, седна в нея и потегли — тихо, без да пали фаровете. Видях, че ми помаха. Проследих го с поглед, докато се скри в далечината, после обърнах сааба и го заковах насред пътя, с муцуната на запад. Когато Бек дойдеше да ме прибере, исках да остане с впечатление, че съм бил на поста си, готов да го браня до последна капка кръв.
Ала Бек или не проверяваше телефоните достатъчно често, или беше забравил напълно за мен, защото минаха десет минути, а от него нямаше и следа. Аз си убивах времето, като проверявах новата си хипотеза относно това, че човек, комуто би хрумнало да скрие пистолет под резервната гума на колата си, би могъл също така да използва постелките на купето като скривалище на документи. Въпросните постелки отдавна се бяха отпрали от пода, а от това, че бяха обърнати с опакото нагоре, не изглеждаха много по-нови. Само че под тях нямаше нищо, ако не се брояха големите петна от ръжда и мухлясалият слой кече за шумоизолация, което имаше вид, сякаш е направено от разплетени сиви и червени пуловери. Никакви документи. Хипотезата ми беше погрешна. Върнах постелките на местата им и ги посритах, докато прилепнаха що-годе плътно на пода.
После излязох от колата и огледах външните щети. За боята не бях в състояние нищо да направя. Драскотините по нея бяха дълбоки, но не чак катастрофални. В края на краищата колата не беше нова. Нищо не можех да направя и за ударената врата, освен да я разглобя и да изправя тенекията отвътре, а не ми се занимаваше. Покривът също беше хлътнал. Спомних си, че поначало беше някак куполовиден, а сега бе станал равен и дори леко пропаднал. Но си казах, че може да се опитам да го понатисна отвътре. Седнах на задната седалка, опрях двете си длани върху тавана на колата и натиснах с всички сили. Трудът ми бе възнаграден с два познати звука. Първият беше звънкото изпукване на деформирана ламарина, която си възвръща формата. А вторият — дискретното изшумоляване на хартия.
Колата не беше нова, наистина, и отвътре вместо с познатата пластмасова отливка от фалшив плюш в мише сиво, която слагат на всички марки коли понастоящем, каросерията беше тапицирана със старомодния мек, кремав винил, прихванат на три сегмента с телени ребра за тавана и вкаран по края в гумено уплътнение. Отпред, точно над шофьорската седалка, нещо надигаше винила отвътре. Освен това уплътнението отстрани изглеждаше леко разхлабено. Предположих, че този, който е седял там, е можел да изпъне винила с ръка нагоре, докато краищата му излязат от уплътнението, след което с нокти да го издърпа надолу по дължина. По този начин можеше, да се бръкне поотделно във всеки един от трите сегмента. След това с достатъчно търпение и здрави нокти винилът можеше да се натика обратно в уплътнението. С малко повече време и старание, особено при такава стара кола, следите можеха да се заличат напълно.