Наведох се напред и опипах сегмента от тапицерията, който минаваше над предните седалки, като го натисках по дължина с палец нагоре, докато палецът ми опря в покрива. Вътре нямаше нищо. В следващия сегмент също. Но в третия сегмент — този над задните седалки — отново прошумоля хартия. С опипване дори определих приблизително формата и дебелината на документите. Стандартен формат А4, пачка от осем до десет страници.
Слязох от задната седалка, седнах зад волана и огледах уплътнението. Натиснах винила нагоре, докато се изпъна, и вкарах нокти под показалия се ръб на тапицерията, докато постепенно отворих пролука между нея и уплътнението, колкото да вкарам палеца си.
Като си помагах с дясната ръка, с палеца на лявата започнах да разширявам пролуката назад, сякаш разкопчавах заяждащ цип, и вече бях отворил около двайсетина сантиметра, когато отзад ме осветиха фарове. Ярка светлина, примесена с остри, издължени сенки. Бях на завой и пътят отзад ми идваше леко отдясно, затова погледнах през дясното странично огледало. То беше спукано и в парчетата му се отразяваха няколко чифта ярки фарове. Различих надписа върху стъклото: Предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглеждат. Извърнах се и през задното стъкло видях само чифт фарове, които се мятаха припряно наляво-надясно по завоите. Бяха на около петстотин метра, но се приближаваха с голяма скорост. Свалих леко стъклото и дочух далечното свистене на дебелите гуми и сърдития хрип на осемцилиндров двигател. Вдигнах изтърбушената тапицерия обратно нагоре. Нямах време да си играя с уплътнението. Просто я посръгах към тавана и се надявах, че няма да увисне върху главата ми.
Кадилакът закова на метър зад мен. Бек не загаси фаровете. В огледалото видях как отвори вратата и слезе. Пъхнах ръка в джоба си и освободих предпазителя на беретата. Колкото и да държах на Дъфи, нямах никакво желание да се впускам в дълги дискусии по съдържанието на евентуално получена гласова поща. Но ръцете на Бек бяха празни. Не държеше нито пистолет, нито нокия. Отворих вратата, слязох и го посрещнах до задния калник на сааба. Не исках още отсега да види повредите по колата. Оказахме се на по-малко от петдесет сантиметра от двамата бодигардове, които бе изпратил, за да докарат сина му.
— Телефоните работят — каза той.
— И мобилните ли?
Бек кимна.
— Я виж тук обаче! — каза той и извади от джоба си малкия сребрист телефон.
Ръката ми стискаше беретата в джоба. Куршумът щеше да пробие дупка в палтото ми, но още по-голяма в неговото. Той ми подаде телефона. Поех го с лявата ръка. Обърнах го към светлината от фаровете на кадилака. Погледнах екранчето. Не знаех какво ми показва. На някои мобилни телефони знакът за гласова поща е малък символ във формата на писъмце. На други — две кръгчета, съединени с чертичка отдолу, като магнетофонни ролки, което ми се струва доста глупаво, като се има предвид, че повечето собственици на телефон като този са твърде млади, за да са виждали ролков магнетофон. Освен това самите телефонни компании едва ли записват съобщенията за клиентите си на лента. Мисля, че го правят с някакви електронни чипове, които запаметяват цифрова информация. Но пък нима знаците на железопътните прелези не изобразяват парен локомотив от деветнайсети век?
— Видя ли? — запита Бек.
Нищо не виждах. Никакви писъмца, никакви магнетофонни ленти. Само двете стълбчета отстрани, за силата на сигнала и нивото на батерията, а между тях — разните менюта, указатели и прочие.
— Какво да видя? — запитах.
— Силата на сигнала — каза той. — Едва до третата чертичка е, а обикновено е поне до четвъртата.
— Може антената да е била изключена — казах аз. — Сигурно бавно влиза в режим. Може да има проблеми със захранването или нещо такова.
— Смяташ ли?
— Това са фини неща — казах аз. — Разни микровълни, знам ли какво? Сигурно ще се оправи. След малко провери пак.
Върнах му телефона, отново с лявата ръка. Бек го взе и го пусна в джоба си, като не спираше да мърмори.
— Тук всичко спокойно ли е? — запита той.
— Тишина като в гроб.
— Значи няма нищо — заключи той. — Фалшива тревога.
— Така изглежда — казах. — Съжалявам.
— Напротив, оценявам бдителността ти — рече той. — Наистина!