— Върша си работата — отвърнах аз.
— Хайде да вървим да вечеряме — каза той.
Бек се обърна и се качи на кадилака. Аз превключих беретата на предпазител и седнах зад волана на сааба. Той даде заден ход, обърна и ме зачака. Сигурно искаше да минем заедно през портата, за да не отваря Поли поотделно за двама ни. Обратния път от шест-седем километра изминахме като в кортеж, плътно един зад друг. Саабът се управляваше трудно, предните колела не залепваха добре с шосето, фаровете светеха високо нагоре. В багажника имаше поне двеста килограма, които дърпаха колата назад. Освен това още на първата неравност тапицерията на тавана увисна от едната страна и през цялото време, докато карах, ме шляпаше през лицето.
Закарахме колите право в гаража; Бек остави неговата пръв и ме изчака отвън на двора. Приливът настъпваше. През зида чувах прииждащите вълни. Земята трепереше под краката ми от огромните маси вода, които се удряха в гранита. Това не беше просто звук — беше отчетливо физическо усещане. Застигнах Бек и двамата заобиколихме къщата, за да влезем през предната врата. Металният детектор бипна два пъти — веднъж за него, веднъж за мен. Той ми подаде голяма връзка с ключовете от къщата. Аз ги приех, както повишеният в чин приема първата си нашивка. После той каза, че вечерята ще бъде сервирана след трийсет минути, и ме покани да се храня със семейството му.
Качих се в стаята на Дюк и застанах до високия прозорец. Стори ми се, че в далечината видях отдалечаващи се стопове на коли. Три чифта червени светлинки. Вилянуева, Елиът и Дъфи със служебните фордове. 10–17, задачата изпълнена. Не бях сигурен дали съм видял правилно, или очите ме лъжат, понеже прожекторите на стената хвърляха отблясъци наоколо. А може би и зрението ми ме подвеждаше, отслабнало от умора, от дефекти в ретината или от удара по главата.
Взех си един бърз душ и задигнах още един комплект от дрехите на Дюк. Облякох старото яке, обух обувките и оставих разпраното си палто в гардероба. Не проверих имейла. Сигурно Дъфи не бе имала време да ми пише. А и в момента едва ли имаше какво да ми каже. Много скоро аз щях да имам новини за нея, още щом успеех да отпоря тапицерията на сааба.
Пропилях мързеливо остатъка от трийсетминутната пауза и после слязох долу. Намерих семейната трапезария. Преди никога не я бях виждал. Беше огромна. В средата имаше голяма правоъгълна маса. Дъбова, тежка, солидна, не особено стилна. Около нея можеха да седнат поне двайсет души. Бек седеше на едната й тясна страна, Елизабет на другата. Ричард беше сам на едната от дългите страни, точно срещу мястото, определено за мен. Аз се падах с гръб към вратата. За малко да го помоля да се сменим. Не обичам да седя с гръб към врата. Но се отказах и седнах където ме бяха сложили.
Поли го нямаше. Явно не беше поканен. Прислужницата също я нямаше, разбира се. Всичката черна работа се бе паднала на готвачката, която не изглеждаше никак доволна от съдбата си. Но иначе се бе постарала за вечерята. За начало имаше френска лучена супа. Беше доста прилична на вкус. Майка ми надали щеше да я одобри, но пък нали във Франция има поне двайсет милиона жени, които твърдят, че само те притежават идеалната рецепта.
— Разкажи ни за кариерата си като военен — каза Бек, сякаш за да поддържа разговора.
Очевидно беше, че не възнамерява да говори по делови въпроси. Не и пред семейството. Моите предположения бяха, че докато Елизабет вероятно знаеше повече, отколкото беше полезно за нея, Ричард нямаше и представа какво се върши наоколо. Или се досещаше, но гледаше да не се замисля. Какво ми бе казал веднъж? Че злото се е случило само ако човек държи да си го спомня.
— Няма кой знае какво за разказване — отвърнах аз. Не ми се говореше. Злото се бе случило, но аз не държах да си спомням.
— Все нещо интересно си спомняте — обади се Елизабет Бек.
И тримата ме гледаха очаквателно, затова вдигнах рамене и им разказах как навремето бях правил ревизия на бюджетните разходи на Пентагона и бях открил платежни нареждания за по осем хиляди долара за някакви загадъчни инструменти, наречени РПРПСЕ. От скука и от чисто любопитство бях позвънил на няколко телефона, докато открих, че РПРПСЕ означава „ръчно пособие за ротационно подаване на скрепващи елементи“ или най-обикновена тридоларова отвертка. Оттук нещата започнаха да се разплитат: не след дълго попаднах на чукове за забиване на пирони по за три хиляди долара, тоалетни чинии за хиляда, какво ли още не щеш. Доста пикантна историйка. Подходяща за всякаква публика. Повечето хора искрено се дразнят от подобно нахалство, а онези, които поначало мразят правителството си, направо изпадат в бяс. Само дето историята не е вярна. Измислена е отначало докрай. Тъкмо за забавление на публиката. Иначе аз работех в съвсем друг отдел.