— Убивал ли си хора? — запита Ричард.
Четирима за последните три дни, помислих си аз.
— Не се задават такива въпроси — каза Елизабет.
— Супата не е лоша — обади се Бек. — Но й е малко сиренето.
— Татко! — извика Ричард.
— Какво?
— Мисли за артериите си. Ще ти се запушат от мазнина.
— Артериите са си мои.
— Да, но ти си мой баща!
Двамата се спогледаха и се усмихнаха свенливо. Баща и син, най-добри приятели. Двойствеността на живота. Вечерята се очертаваше дълга. Елизабет смени отново темата. Вместо за холестерол заговорихме за Портландския музей на изкуствата. Каза, че една от сградите му била на И.М. Пей и вътре се помещавала сбирка на американски и европейски майстори. Не знам дали целта й беше да ме образова, или да изкуши Ричард да излезе от къщата, за да свърши нещо. Аз се опитвах да не й обръщам внимание. Исках да се върна при сааба. Но точно сега нямаше как. Затова упражнявах мозъка си, като се опитвах да позная какво точно ще открия там. В ушите ми звучаха думите на Лион Гарбър: Разчитай следите. Припомни си всичко видяно, всичко чуто. Не бях чул кой знае какво. Но бях видял доста. Предполагах, че всичко видяно е някакъв вид следа. Масата в трапезарията например. Цялата къща с всичко в нея. Колите. Саабът беше пълен боклук. Кадилакът и линкълнът бяха добри автомобили, но не можеха да се сравняват с марки като „Ролс Ройс“ или „Бентли“. Мебелировката беше старомодна, безцветна, но солидна. Не че беше евтина, но пък не беше нова. Отдавна си бе изплатила парите. Какво бе казал Елиът в Бостън за оня мошеник от Лос Анджелис? Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. А пък Бек би трябвало да е поне с две стъпала над него по стълбицата на успеха. Ала той далеч не живееше като император. Защо ли? Защото беше предпазлив и умерен във всичко или просто защото не се впечатляваше от лустрото на материалния успех?
— Я виж — каза внезапно той.
Изплувах от мислите си и го погледнах. Държеше мобилния си телефон пред очите ми. Взех го от ръката му и погледнах екрана. Стълбчето за силата на сигнала се бе покачило отново до четвъртата чертичка.
— От микровълните е — казах аз. — Може би се усилват бавно.
После отново се взрях в екрана. Никакви писъмца, никакви магнетофонни ленти. Но телефонът беше миниатюрен, а палците ми са дебели, така че, без да искам, докоснах някакво копче и екранът мигом се смени. Излезе списък с имена — нещо като виртуален телефонен указател. Екранчето беше малко и побираше само три реда. На първия ред пишеше: дом. Под него: портиерна. Третото име в списъка беше: Завиър. Замръзнах и го загледах с изцъклен поглед. В стаята настана тишина. Или може би аз бях оглушал от пулсиращата в ушите ми кръв.
— Супата беше великолепна — каза Ричард.
Подадох телефона на Бек. Готвачката се пресегна и вдигна празната ми чиния.
За пръв път чух името Завиър при шестата ми среща с Доминик Кол. Това се случи на седемнайсетия ден, след като бяхме танцували в оня бар в Балтимор. Оттогава времето се бе развалило. Температурата бе спаднала рязко, небето беше сиво и мрачно. Доминик беше в пълна парадна униформа. За момент си помислих, че съм насрочил ден за преглед на работата на личния състав и после съм забравил. Пък и секретарката ми щеше да ми напомни, ако имаше такова нещо.
— Това никак няма да ти хареса — каза Кол.
— Какво има? Повишили са те и ми се измъкваш под носа, а?
Тя се усмихна. Дадох си сметка, че думите ми са съдържали по-голям комплимент, отколкото е било уместно да й правя.
— Открих лошия чичко — каза тя.
— Как?
— Чрез умело и ефективно прилагане на придобитите умения — отвърна тя.
— Имаме ли за днес преглед на работата?
— Не, но можеш да свикаш.
— Защо?
— Защото открих лошия чичко. А ми се струва уместно да правим преглед на работата, когато наистина има какво да отчетем.
— Ти още работиш с Фраскони, нали така?
— Ние сме партньори — каза тя, с което не ми отговори съвсем на въпроса.
— Той помага ли ти?
Тя направи гримаса.
— Мога ли да говоря свободно?
Кимнах.
— Фраскони не го бива за нищо, само къса държавни подметки за тоя, дето духа.
Кимнах отново. Такива бяха и моите впечатления. Лейтенант Антъни Фраскони беше стабилен младеж и си имаше своите силни страни, но главата му не беше сред тях.
— Иначе не е лош човек — каза смутено тя. — Не ме разбирай погрешно.
— Но ти вършиш всичката работа.
Тя кимна. В ръката си държеше същата онази папка, която й бях дал още при първата ни среща. Тогава, когато открих, че сержант Кол не е някой грозен дългуч от Тексас или Минесота. Сега папката беше издута от нейните бележки.