— Обаче ти ми помогна — каза тя. — Оказа се прав. Документът наистина е бил скрит във вестника. Всеки път Горовски хвърля вестника в една кофа за смет на изхода на паркинга. В една и съща кофа, вече две недели поред.
— И?
— И вече две недели поред един и същ човек го вади от кофата и го прибира.
Аз замълчах и се замислих. Не беше лошо като идея, само дето в самото бъркане в кофата имаше нещо съмнително. Там им беше слабото място. Ровенето в улични кофи за боклук винаги изглежда подозрително, освен ако не си готов да отидеш докрай и да се дегизираш като клошар. Което само по себе си се постига доста трудно. Един клошар прекарва по цял ден навън, обикаля с километри из улиците, поглежда във всяка кофа за боклук. Да се научиш да имитираш поведението му изисква време и безкрайно търпение.
— Какъв е тоя човек?
— Знам какво си мислиш — каза тя. — Какъв човек, освен клошар би могъл да рови из кофите, нали така?
— Е, и?
— Представи си типичен неделен ден — каза тя. — Разхождаш се лениво, може би чакаш някого, той закъснява, може би идеята да излезеш на разходка се е оказала не дотам забавна. Но слънцето грее, наблизо има пейки, на които може да се поседне, а неделните вестници са дебели и пълни с интересни четива. Само дето си забравил да си купиш.
— Ясно — казах аз. — Представям си го.
— Не си ли забелязал как един прочетен вестник става нещо като публична собственост? Например във влака? Или в метрото? Някой слиза, оставя вестника на седалката, друг веднага го вдига и почва да го чете. Същият човек по-скоро би умрял от глад, отколкото да дояде нечия изоставена закуска, но с вестниците не е така.
— Разбирам — казах аз.
— Та въпросният мъж е около четирийсетгодишен, над метър и осемдесет, строен, около осемдесет и пет килограма, с къса черна коса, леко прошарена, има вид на буржоа. Облечен е добре, с летен панталон и памучна риза за голф, и се шляе небрежно из паркинга, като уж случайно се приближава до кофата за боклук.
— Шляе се значи.
— В смисъл, разхожда се безцелно, мисли си нещо, пет пари не дава какво става наоколо. Изведнъж забелязва вестника най-отгоре в кофата, вдига го за момент, колкото да прегледа заглавията, после го пъхва под мишница, сякаш е видял нещо интересно и по-късно ще си го дочете.
— И продължава да се шляе.
— Изглежда невероятно естествено — каза тя. — Аз бях там, наблюдавах сцената през цялото време и за малко да не го забележа. Беше като подсъзнателен акт.
Замислих се. Доминик беше права. Тя беше талантлив изследовател на човешкото поведение. От нея щеше да излезе добър полицай. Ако се стигнеше до преглед на работата й, щеше да получи най-високите възможни оценки.
— Ти бе допуснал още нещо, което се оказа вярно — продължи тя. — Както си се шляе, той се насочва към пристанището и се качва на една яхта.
— Може би живее на нея?
— Едва ли — отвърна тя. — Искам да кажа, яхтата си има каюти с легла и всичко, но не е пригодена за живеене. По-скоро за хоби.
— Откъде знаеш, че има легла?
— Бях на нея.
— Кога?
— През втората неделя. Не забравяй, до този момент бях видяла единствено номера с вестника. Все още не бях идентифицирала самия документ. Но тогава той отиде на друга яхта с още някакви мъже, тъй че аз се качих да хвърля един поглед.
— Как?
— Чрез умело и ефективно прилагане на придобитите умения — повтори тя.
— Не знаех, че да си сложиш бански е кой знае какво умение — отбелязах аз. После съжалих за думите си. В нейния случай носенето на бански беше не просто умение, а висше изкуство.
— Онази неделя времето още беше горещо. Смесих се с тълпата от момичета, които се навъртат около яхтите. Помотах се по кея, минах по пасарела и се качих на борда. Никой не забеляза. Отворих люка с шперц и цял час тършувах вътре.
Изкуших се да я запитам:
— А къде точно си беше пъхнала шперца, в бикините ли?
— Бях с обувки — каза тя.
— Откри ли чертежа?
— Открих всички чертежи.
— Тази яхта има ли си име?
Тя кимна.
— Направих справка. Яхтите се водят в отделен регистър.
— И на чие име е регистрирана?
— Нали те предупредих, че това, което има да чуеш, никак няма да ти хареса? — каза тя. — Собственикът е висш офицер от разузнаването. Подполковник, специалист по Близкия изток. Току-що е награден с медал за заслуги по време на кризата в Персийския залив.
— Ах, по дяволите — казах аз. — Но всичко може да има и съвсем невинно обяснение.