— Може — каза тя, — само че аз лично се съмнявам. Преди час имах среща с Горовски.
— Ясно — казах аз. Това обясняваше парадната униформа. Много по-внушително от бикини, ако искаш да сплашиш някого. — Е, и?
— Накарах го да ми обясни своето участие в сделката. Двете му дъщери са съответно на две годинки и на дванайсет месеца. Двегодишното момиченце било изчезнало за един цял ден преди около два месеца. Отказвала да разкаже какво са правили с нея през този ден. Само плачела. Седмица по-късно се появил нашият приятел от военното разузнаване. Подметнал, че момиченцето може да изчезне за много по-дълго от един ден, ако таткото откаже да им играе по свирката. Това звучи ли ти като невинно обяснение?
— Не — отвърнах аз. — Не ми звучи. Как се казва този приятел?
— Името му е Франсис Завиър Куин — отвърна тя.
Готвачката поднесе следващото блюдо — май че печени ребра, но не бях сигурен, защото си мислех за Франсис Завиър Куин. Той явно се бе съвзел доста добре в онази калифорнийска болница и още с изписването бе изхвърлил последната част от името си на боклука заедно с бинтовете и болничната пижама и с онези пластмасови гривнички на китките, на които е пишело Джон Смит. Навън го бе чакала напълно нова самоличност, готова за употреба. Той вече не е бил подполковник Куин, Ф.К, от армията на САЩ, военно разузнаване, а просто Франк Куин, анонимен гражданин.
— Препечени или алангле? — чух гласа на Бек.
Той разрязваше печеното с един от ножовете с черни дръжки, които бях видял в кухнята. Същите, които готвачката държеше в дървено блокче на плота и с които ми бе минало през ум да го убия. Ножът, който държеше в ръката си в момента, ми се стори доста подходящ за целта. Острието му беше дълго около двайсет и пет сантиметра и очевидно беше наточено като бръснач. Или може би месото беше крехко.
— Алангле — казах аз. — Благодаря.
Той ми отряза две парчета, аз ги поех и веднага се разкаях. В съзнанието ми изплува онази гледка отпреди седем часа. На трупа в гумения чувал. Когато свалих ципа, отдолу се показаха следите от един друг остър нож. Образът се бе запечатал толкова ярко в паметта ми, че усетих между пръстите си хладната висулка на ципа. После тази гледка отстъпи място на друга, отпреди десет години. С това историята около Франсис Завиър Куин дойде до своя завършек.
— Хрян? — запита Елизабет Бек.
Помислих малко. После гребнах цяла лъжица. Има едно старо армейско правило: Яж и спи, когато ти падне, защото не се знае кога ще ти е следващият път. Така че аз изключих Куин от съзнанието си, сипах си от задушените зеленчуци и започнах да се храня. И да мисля, но за друго. Всичко видяно, всичко чуто. Мислите ми ме връщаха към пристанището за яхти в Балтимор в онзи ярък летен следобед и към плика във вестника. Не това, а онова. А също и към думите на Дъфи: Засега не си открил нищо, което може да ни е от полза. Нищичко. Никакви доказателства.
— Чели ли сте Пастернак? — запита Елизабет Бек.
— Какво мислиш за Едуард Хопър? — запита Ричард.
— Не смяташ ли, че е време M-l6 да бъде заменена? — запита Бек.
Отново се върнах към действителността. Всички гледаха в мен. Сякаш си умираха да разговаряме. Сякаш се чувстваха самотни, всеки за себе си. Заслушан във вълните, които се разбиваха в брега от трите страни на къщата, много добре ги разбирах. Те наистина живееха съвсем изолирано. Но сами си го бяха наложили. Аз лично обичам самотата. Мога да живея три седмици, без да продумам една дума.
— Гледал съм „Доктор Живаго“ на филм — казах аз. — Харесвам една картина на Хопър, тази с вечерящите в крайпътния ресторант.
— „Нощните птици“ — каза Ричард. Кимнах.
— Особено ми харесва мъжът отляво, който е сам.
— Спомняш ли си името на ресторанта?
— „Филис“ — отвърнах аз. — Освен това смятам, че M-l6 е много добро оръжие.
— Наистина ли? — запита Бек.
— За автоматична карабина изпълнява предназначението си — казах аз. — Повече от това не може да се иска.
— Хопър е гений — каза Ричард.
— Пастернак е гений — каза Елизабет. — За жалост филмът доста принизява книгата му. Освен това преводът не беше добър. В сравнение с него Солженицин е прехвалена посредственост.
— Аз мисля, че М-16 е подобрена карабина — каза Бек.
— Едуард Хопър ми напомня на Реймънд Чандлър — каза Ричард. — По това, че отразява конкретно място по конкретно време. Разбира се, Чандлър също е гений. Несравнимо по-добър е от Хамет.
— Колкото Пастернак от Солженицин ли? — запита майка му.
Това продължи още известно време. Ден четиринайсети, петък, вече почти привършваше; аз вечерях говеждо печено с трима обречени, които се опитваха да ми говорят за книги, картини и оръжия. Не това, а онова. Отново се изключих от разговора и се пренесох десет години назад, за да чуя гласа на сержант Доминик Кол.