11
Бях решил загадката, наистина, но по време на десерта и кафето първоначалната еуфория бързо ме напусна. Напусна ме и чувството на срам, което ме бе обхванало заедно с нея. Двете се неутрализираха взаимно и отстъпиха място на загриженост. Защото изведнъж прозрях пълните измерения на тактическия проблем, пред който бях изправен. А те бяха чудовищни. Самото понятие агент под прикритие придобиваше съвсем нов смисъл.
Вечерята приключи, всички застъргахме със столовете си по пода и наставахме от масата. Аз останах в трапезарията. Засега саабът можеше да почака. Щях да стигна и до него. Нямаше смисъл да рискувам, за да получа потвърждение на нещо, което вече знаех. Вместо това помогнах на готвачката да раздига. Стори ми се редно. Може би дори се очакваше от мен. Семейство Бек тръгнаха нанякъде, а аз запренасях чинии и прибори към кухнята. Там заварих механика. Пред него имаше порция говеждо, по-голяма от моята. Погледнах го и за втори път през тази вечер ме досрамя. Досега не бях обърнал на човека никакво внимание. Не се и сещах за него. Никога не се бях запитал какво всъщност прави тук. Но вече знаех.
Наредих съдовете в миялната машина. Готвачката грижливо прибра остатъците от вечерята, забърса плотовете и след двайсет минути всичко беше разтребено. После тя ми каза, че си ляга, аз й пожелах „лека нощ“ и през задната врата тръгнах към скалите. Исках да погледна морето. Да преценя кога ще настъпи приливът. Нямах никакъв опит с тези неща. Чувал бях само, че прилив и отлив има по два пъти на ден. Но нямах представа защо и как. Беше свързано някак с лунното притегляне. Сякаш то превръщаше Атлантическия океан в нещо като огромна вана, в която водата непрекъснато се плискаше напред-назад. Сигурно когато в Португалия имаше отлив, в Мейн имаше прилив и обратното. Но и в това не бях сигурен. Тъкмо в момента сякаш настъпваше отлив. В момента водата се оттичаше. Погледах вълните още пет минути и се запътих обратно към кухнята. Механикът си беше отишъл. С ключовете, които Бек ми бе дал, заключих вътрешната врата. Външната оставих отворена. После минах по коридора и проверих главния вход. Предполагах, че това се очакваше от мен на новата ми длъжност. Вратата беше заключена и с окачена верига. Къщата беше утихнала. Така че се качих в стаята на Дюк и започнах да правя планове за ендшпила.
В обувката ми ме очакваше съобщение от Дъфи. То гласеше: „Добре ли си?“
Отговорих: „Искрено ти благодаря за телефоните. Отървах кожата.“
След малко тя написа: „И аз моята. Обикновено съвпадение на себични интереси.“
Не знаех какво да отговоря на това и си замълчах. Седях в тишината и мислех. Тя бе спечелила кратка отсрочка, това бе всичко. Каквото и да се случеше оттук нататък, спукана й беше работата. И аз с нищо не можех да й помогна.
Междувременно тя написа: „Претърсих целия архив и никъде не можах, повтарям, не можах да намеря заповед за втория агент.“
Аз отвърнах: „Знам.“
В отговор тя изпрати следното: „??“
Написах: „Трябва да се срещнем. Ще ти се обадя по телефона или направо ще дойда. Чакай ме.“
После изключих апарата и го пъхнах обратно в тока на обувката си. За миг си казах, че може и да не ми се наложи повече да го вадя. Погледнах часовника. Наближаваше полунощ. Ден четиринайсети, петък, беше към своя край. След малко щеше да започне ден петнайсети, събота. Точно две седмици бяха изминали от онази вечер, когато се провирах през тълпите пред залата на Бостънския симфоничен оркестър на път за един бар, до който така и не стигнах.
Лежах в кревата на Дюк напълно облечен. Предполагах, че следващите двайсет и четири или четирийсет и осем часа ще бъдат решаващи, и си казах, че е добре поне пет-шест от тях да прекарам в сън. Според личния ми опит много повече провали се предизвикват от умора, отколкото от невнимание и глупост, взети заедно. Може би защото самата умора поражда невнимание и глупост. Затова се настаних удобно в леглото на Дюк и затворих очи. Навих будилника в мозъка си за два часа след полунощ. Както винаги той проработи. Събудих се след двучасова дрямка, напълно ободрен.
Надигнах се от леглото и слязох на долния етаж. Минах по коридора, стигнах до кухнята и отключих задната врата. Оставих всички метални предмети от джобовете си на масата. Не исках тъкмо сега металният детектор да събуди цялата къща. Излязох навън. Беше пълна тъмница. Нямаше луна и звезди. Морето се блъскаше в скалите. Беше студено. Духаше лек вятър. Въздухът миришеше на влага. Отидох до четвъртия гараж и отворих вратите. Саабът беше вътре; никой не го бе пипал. Отворих задната врата и извадих вързопа с нещата си. Отнесох ги до познатата дупка извън зида и ги скрих в нея. После се върнах за първия бодигард. От ниската температура трупът му се бе вкочанил по-бързо. Измъкнах го от багажника и го нарамих. Сякаш носех стокилограмов дънер. Ръцете му стърчаха встрани като два клона.