Отнесох го до същия улей в скалите, който ми бе показал Харли. Положих го на земята и започнах да броя вълните. Чаках седмата. Тя пристигна и миг преди да ме залее, бутнах трупа в улея. Водата го повдигна отдолу и го блъсна обратно към мен, сякаш се опитваше да ми го върне. Или пък той много държеше да ме сграбчи с вкочанените си ръце и да ме замъкне със себе си в бездната. Или поне да ме целуне за сбогом. После вълната се отдръпна, улеят се източи и той изчезна завинаги.
По същия начин се отървах и от втория бодигард. Океанът го дръпна бързо надолу да прави компания на приятелчето си и на прислужницата. Няколко секунди стоях приведен на скалите и се вслушвах в прибоя, докато морският вятър щипеше лицето ми. После се върнах в гаража, затворих задната врата на сааба и седнах на шофьорската седалка. Доотпрах тапицерията на тавана, пресегнах се назад и извадих бележките на прислужницата. Бяха общо осем страници, формат А4. Прочетох ги на мътната светлина от лампата в купето. Бяха конкретни и много подробни, но не ми казваха нищо ново. Прегледах ги внимателно още веднъж и когато привърших, събрах листата на купчинка и ги занесох до върха на носа. Седнах на една скала и от всеки лист сгънах малка хартиена лодчица. Като дете някой ме беше научил как става. Може да е бил и баща ми. Вече не помнех. Пуснах една след друга осем хартиени лодки в отдръпващия се океан и ги проследих с поглед, докато, поклащайки се, потънаха в мрака на изток.
После се върнах при сааба, за да оправя тапицерията. След няколко минути ръчкане и приглаждане реших, че изглежда почти добре. Затворих гаража. Казах си, че докато някой се сети да влезе отново вътре и забележи повредите по колата, аз отдавна вече ще съм си отишъл. Запътих се обратно към къщата. Натъпках нещата от масата по джобовете си, заключих вратата и се качих в стаята. Съблякох се по бельо и се мушнах в леглото. Исках да поспя още три часа. Навих отново будилника в мозъка си, придърпах завивките до брадата, направих си удобна вдлъбнатина във възглавницата, наместих глава в нея и затворих очи. Но не можах да заспя. Сънят просто не идваше. Вместо сън ми се яви Доминик Кол. Тя изплува от мрака и застана пред мен, както и бях очаквал.
Осмата ни среща беше, за да обсъдим някакви тактически проблеми. Арестът на един офицер от разузнаването е като кутията на Пандора. Разбира се, работата на военния полицай е да разследва и арестува други военни, които са сгазили лука, така че за нас не беше новост да се занимаваме с един от своите. Но разузнаването си беше отделна общност. Тези приятели се държаха тайнствено и надменно и полагаха огромни усилия да не се отчитат пред когото и да било. Трудно беше изобщо да се стигне до тях. При най-малката заплаха заемаха позиции за кръгова отбрана. Затова двамата с Доминик имахме много проблеми за обсъждане. И по тази причина не исках срещата ни да бъде в моя кабинет. Нямах стол за посетители, беше глупаво да я държа права през цялото време. Затова отидохме отново в онзи бар в града. Мястото ни се стори подходящо. Нещата по случая се бяха оплели дотолкова, че ни беше обхванала лека параноя и в извънслужебна обстановка щяхме да се чувстваме едва ли не по-спокойни. Пък и може би имаше нещо романтично в това да разговаряме за шпионаж в усамотено сепаре в един полутъмен бар, като двама истински шпиони от филмите. Струваше ми се, че и тя смята така. Дойде цивилно облечена. Не с рокля, а по джинси и бяла тениска, с кожено яке отгоре. Аз си бях с бойната униформа. Тогава нямах цивилни дрехи. Времето се беше захладило. Поръчах кафе за себе си. Тя си взе чай. Искахме да са ни бистри главите.
— Добре, че този път използвахме истински чертежи — каза тя.
Кимнах.
— Инстинктите не ни подведоха — казах аз. По отношение на уликите бяхме длъжни да изпипаме нещата докрай. Ако при ареста у Куин се откриеха автентични документи, с него беше свършено. Ако ли не, винаги можеше да почне да го усуква, че е провеждал сухи тренировки, упражнения в обстановка, близка до бойната, че самият той бил заложил капан някому и прочие.
— Сирийците са — каза тя. — И му плащат в аванс. На седмични вноски.
— Как?
— Чрез размяна на куфарчета. Той се среща с един тип, аташе от сирийското посолство. В едно кафене в Джорджтаун. И двамата носят по едно лъскаво алуминиево куфарче, абсолютно еднакви.