— „Далибъртън“ — казах аз.
Тя кимна.
— Слагат ги едно до друго под масата и на тръгване той взима това на сириеца.
— Винаги може да каже, че сириецът му е легитимна свръзка, че сириецът подава информация на него.
— Тогава ние ще му кажем: Добре, дай да я видим!
— Той ще каже: не може, защото е секретна.
Доминик не отговори. Усмихнах се.
— Ще ни изиграе страхотен театър — продължих аз. — Ще сложи надменно ръка на рамото ни, ще ни изгледа отвисоко и ще каже нещо от рода на: Момчета, имайте ми доверие, знам какво правя. Това са въпроси на националната сигурност.
— Ти занимавал ли си се с тия типове преди? — запита тя.
— Веднъж.
— И надви ли ги?
Кимнах.
— Те са едни най-обикновени фукльовци. Брат ми известно време работеше във военната полиция. Сега е в Министерството на финансите. Но ми е разказвал достатъчно за тях. Мислят се за най-умните на света, а с нищо не са подобри от всички останали.
— И какво ще правим сега?
— Ще трябва да вербуваме сириеца.
— Тогава не можем да го спипаме на местопрестъплението.
— Ти какво искаше, с един куршум два заека ли? Не стават така тия неща. Сириецът си върши работата. Не можем да го обвиняваме за това. Куин е лошият чичко.
Доминик замълча разочарована. После вдигна рамене.
— Добре — каза тя. — Но как да постъпим? Сириецът просто ще се обърне и ще си иде. Не можем да го приберем насила. Той е дипломат, има имунитет.
Аз отново се усмихнах.
— Дипломатическият имунитет е само една хартийка, издадена от Държавния департамент. При един предишен случай подадох на човека лист хартия и му казах да го постави отпред на корема си. После извадих пистолета и го попитах дали според него хартийката ще спре куршума. Той ме заплаши, че ще отговарям където трябва. А пък аз отвърнах, че това едва ли ще му помогне много на оня свят.
— И разбрахте ли се накрая?
— Изпя си всичко като оперен певец.
Тя отново се умълча. После ми зададе първия от два въпроса, за чиито отговори след време щях да се разкайвам.
— Може ли с теб да се виждаме и извънслужебно? — запита тя.
Бяхме в усамотено сепаре в полутъмния бар. Доминик беше адски готина и седеше толкова близо, че можех да я докосна. А по онова време бях още млад и си мислех, че животът е пред мен.
— Какво, каниш ме на среща ли?
— Да — каза тя.
Не отговорих.
— Ние сме отишли доста напред, скъпи — каза тя. После, сякаш за да се убеди, че я разбирам правилно, добави: — Ние, жените, имам предвид.
Аз мълчах.
— Знаеш какво искам — каза тя.
Кимнах. Вярвах й. Освен това вярвах и в равноправието на половете. Вярвах, и още как! Наскоро преди това се бях запознал с една жена, полковник от военновъздушните сили, командир на стратегически бомбардировач Б-52, която кръжеше из нощното небе с повече разрушителна сила на борда, отколкото всички боеприпаси, взривени през цялата история на човечеството. Та си казах, че ако на една жена може да бъдат поверени достатъчно бомби, за да взриви света, на сержант първи клас Доминик Кол може да й се има доверие да си избере сама с кого да се среща извънслужебно.
— Е, и? — настоя тя.
Въпросите, на които трябваше да отговоря другояче.
— Не — отвърнах аз.
— Защо?
— Няма да е професионално. Не бива да го правим.
— Но защо?
— Защото ще получиш черна точка в служебната си биография — казах аз. — Защото си толкова способна, талантлива и амбициозна, а не можеш да се кандидатираш за офицерски чин, без да завършиш подофицерска школа, затова ще ти се наложи да отидеш и да я завършиш, и ще я завършиш с отличие, и след още две години ще си подполковник, но тогава никой няма да повярва, че си го заслужила със способностите си, а всички ще разправят, че си се издигнала, защото навремето си преспала с капитана.
Тя не отговори. Само повика келнерката и поръча две бири. Барът се изпълваше с хора; вътре ставаше все по-топло. Аз си свалих якето, тя нейното. Отдолу бях с маслинено зелена тениска, която се беше свила и изтъняла, и избеляла от пране. Докато нейната тениска беше купена от бутик. Беше малко по-отворена на шията от повечето тениски, а ръкавите й бяха отрязани под ъгъл и хубаво очертаваха делтоидните мускули на ръцете й. Снежнобялата тъкан приятно контрастираше със загорялата й кожа. Освен това беше и леко прозрачна. Виждаше се, че отдолу няма нищо.
— Животът на военния е пълен с жертви — казах аз по-скоро на себе си, отколкото на нея.
— Ще го преживея — рече тя. После ми зададе втория въпрос, за чийто отговор след това се разкайвах.