— А ще ми разрешиш ли аз да извърша ареста?
Десет години по-късно, точно в шест сутринта се събудих сам в кревата на Дюк. Стаята му беше откъм предната страна на къщата и нямаше изглед към морето. Прозорците гледаха на запад, към континента. Нямаше сутрешно слънце. Нито издължени сенки. Алеята за коли, стената и гранитният пейзаж зад нея тънеха в сивкав полумрак. Вятърът духаше откъм морето. Виждах как дърветата се люлеят. Представих си, че някъде зад гърба ми, далеч навътре над океана, се събират буреносни облаци и приближават заплашително към брега. Представих си как морските птици се борят с въздушното течение, а силните пориви на вятъра надигат и рошат перата им. Ден петнайсети започваше сив, студен и начумерен, а това беше само началото.
Взех си душ, но не се избръснах. Облякох още един комплект от черните джинсови дрехи на Дюк, завързах обувките си, преметнах якето и палтото през ръка и тихо слязох в кухнята. Готвачката вече бе направила кафе. Подаде ми една чаша, аз я поех и седнах на масата. Тя извади един цял хляб от фризера и го сложи в микровълновата фурна. Помислих си, че ще се наложи днес да я евакуирам, преди положението да е станало напечено. Елизабет и Ричард също. Механикът и Бек можеха да останат и да си посрещнат съдбата.
От кухнята ясно се чуваше морето. Огромни маси вода се стоварваха върху брега, а подводното течение ги отнасяше неумолимо назад към дълбините. Кухините между скалите се изпълваха и пак се източваха, в тях потракваха дребни камъчета. Вятърът виеше в пролуките на външната врата. Във въздуха се носеха тревожните крясъци на чайките. Аз се заслушах в тях, докато отпивах от кафето си и чаках.
Ричард слезе точно десет минути след мен. Косата му беше разчорлена; виждаше се отрязаното му ухо. Взе си чашата с кафе и седна насреща ми. Вече усещах, че се е примирил с напускането на колежа и с перспективата да прекара остатъка от живота си между четири стени в компанията на родителите си. Помислих си, че ако майка му се отърве без осъдителна присъда, двамата може да се скрият някъде и да започнат живота си отначало. В зависимост от собствените си съпротивителни сили той можеше и да се съвземе достатъчно бързо, за да продължи учението си в колежа, като пропусне не повече от седмица след началото на семестъра. Стига да искаше. Освен ако колежът не беше твърде скъп, което беше много вероятно. Защото Ричард и майка му щяха да изпитват сериозни парични затруднения. Те щяха да се окажат на улицата само с дрехите на гърба си. Ако изобщо се окажеха на улицата, а не някъде другаде.
Готвачката тръгна да подрежда масата в трапезарията за закуска. Ричард се обърна да я изпрати с поглед, през което време аз гледах него, видях отрязаното му ухо и още една плочка от мозайката се намести.
— Онова отвличане — казах аз — преди пет години…
Той запази самообладание. Само сведе за миг очи, после ме погледна и приглади коса с пръсти над белега си.
— Ти знаеш ли с какво всъщност се занимава баща ти?
Кимна, но не каза нищо.
— Не само с килими, нали?
— Точно така — каза той. — Не само.
— Как се чувстваш, като го знаеш?
— Има и по-лоши неща — каза той.
— Не искаш ли да ми разкажеш какво точно се случи преди пет години? — подканих го аз.
Той поклати глава. Извърна поглед встрани.
— Не. Не искам.
— Познавах един човек на име Горовски — продължих аз. — Бяха отвлекли дъщеря му, момиченце на две години. Само за един ден. Теб колко време те държаха?
— Осем дни — отвърна той.
— Горовски веднага клекна — казах аз. — При него един ден беше достатъчен.
Ричард мълчеше.
— Баща ти не е шефът тук — казах аз.
Това не беше въпрос, а констатация.
Пак мълчание.
— Той самият е клекнал преди пет години — продължих аз. — След като те е нямало осем дни. Така предполагам.
Ричард остана безмълвен. Сетих се за дъщерята на Горовски. Трябваше вече да е дванайсетгодишна. Сигурно в стаята си имаше интернет и стереоуредба. И плакати с кинозвезди по стените. И една тъпа, неосъзната болка за нещо, което се е случило в ранното й детство. Като сърбеж от отдавна зараснала кост.
— Не ми трябват подробности. Кажи ми само името му.
— На кого?
— На тоя, който те отвлече преди пет години.
Ричард само поклати глава.
— Чух някой да споменава името Завиър — казах аз.
Ричард извърна лице встрани и ръката му инстинктивно се вдигна нагоре към ухото. Повече потвърждения не ми трябваха.
— Бях изнасилен — каза след малко той.
Слушах вълните, които се блъскаха в брега.
— От Завиър ли?