Той отново поклати глава.
— От Поли. Тъкмо беше излязъл от затвора. Още си падаше по тия неща.
Дълго време не казах нищо. После попитах:
— Баща ти знае ли?
— Не — каза той.
— Майка ти?
— Не.
Не знаех какво да кажа. Ричард отново притихна. Двамата седяхме един срещу друг и мълчахме. После влезе готвачката и включи електрическата печка. Наля олио в един дълбок тиган и го сложи на котлона. От миризмата усетих, че ми се гади.
— Хайде да излезем да се поразходим — предложих аз.
Ричард ме последва и отидохме на скалите. Въздухът беше солен и мразовит. Нямаше слънце. Духаше силен вятър. Удряше ни право в лицата. Косата на момчето се вееше зад тила му. Вълните изхвърляха пяна на шест-седем метра височина; обстрелваха ни едри капки вода.
— Всяко добро за зло — казах аз. Вятърът и грохотът на морето ме караха да викам, за да ме чуе. — Един ден Завиър и Поли ще си получат заслуженото, но покрай тях и баща ти ще отиде в затвора.
Ричард кимна. Очите му бяха пълни със сълзи. Сигурно от студения вятър. Или от нещо друго.
— Пада му се — каза той.
Ричард е много предан. Баща и син — приятели.
— Цели осем дни ме остави в ръцете им. А един трябваше да му е достатъчен. Като на оня, другия, дето го спомена.
— Горовски?
— Същият. С момиченцето. Мислиш ли, че са изнасилили и нея?
— Искрено се надявам, че не.
— И аз.
— Можеш ли да шофираш? — запитах.
— Да — каза той.
— Може да се наложи да се изнесете по спешност оттук — казах аз. — И то скоро. Ти, майка ти и готвачката. Така че бъди готов. Чакай да ти дам сигнал.
— Кой си ти?
— Аз съм този, на когото баща ти плаща, за да го пази. И от така наречените му приятели, не само от враговете.
— Поли няма да ни пусне да минем.
— Поли скоро ще е вън от играта.
Ричард поклати глава.
— Той ще те убие. Ти даже представа нямаш. Който и да си, не можеш да се справиш с него. Никой не може.
— Нали се справих с онези типове пред колежа?
Той отново поклати глава. Косата му се вееше на вятъра. Така се вееше и косата на прислужницата, само че под водата.
— Онова там беше номер — каза той. — С мама го обсъдихме. Било е инсценировка.
Няколко мига не отговорих. Можех ли вече да му се доверя?
— Не, беше наистина. — Явно още не можех.
— Онова там си е едно село — каза той. — С петима полицаи. Този, цивилния, никога не го бях виждал преди.
Не казах нищо.
— Също и тези, дето уж бяха охрана на колежа — продължи той. — А уча там от три години.
Мълчах. Мини, които една по една гърмяха в ръцете ми.
— Тогава защо напусна колежа? — запитах. — След като всичко е било инсценировка?
Той не отговори.
— И как стана така, че двамата с Дюк попаднахме в засада?
Продължи да мълчи.
— Е, какво излезе? Че е инсценировка или че всичко е истина?
Той вдигна рамене.
— Не знам.
— Ти лично ме видя как ги застрелях.
Той не отговори. Извърна глава встрани. Седмата вълна се приближаваше като огромна зеленикава стена. Тя се преобърна на десетина метра от брега и връхлетя скалите със страшна сила. Земята потрепери, водни гейзери бликнаха към небето.
— Ти или майка ти говорихте ли за това с баща ти? — запитах аз.
— Аз не — отвърна той. — И нямам намерение. За мама не съм сигурен.
Както аз не съм сигурен за теб, помислих си. Двойствеността има две страни. В един момент ти идва едно, в следващия друго. Може би мисълта за баща му в затворническа килия му се струваше примамлива в момента, но след малко можеше да му дойде друго наум. Когато станеше напечено, този хлапак като нищо можеше да се изметне.
— Аз ти отървах кожата. Не ми е приятно, че се опитваш да го отречеш.
— Както и да е — каза той. — Сега нищо не можеш да направиш. Задава се напрегнат уикенд. Ще ти се наложи да приемеш голяма пратка. След което вече ще си един от тях.
— Помогни ми тогава — казах.
— Не мога да предам баща си — поклати глава той. Ричард е много предан. Баща и син — приятели.
— Не е и нужно — казах аз.
— Как тогава да ти помогна?
— Просто му кажи, че ме искаш тук. Че не се чувстваш сигурен да останеш сам. Той обикновено те слуша за тези неща.
Ричард не отговори. Обърна се и тръгна към кухнята. Мина през коридора. Предположих, че сигурно отива да закуси в трапезарията. Аз се върнах в кухнята. Готвачката ми поднесе закуска на дървената маса. Не бях гладен, но се насилих да ям. Умората и гладът са опасни врагове. Бях се наспал, сега трябваше и да се нахраня. Не исках в решителния момент да се почувствам отпаднал и с мътна глава. Закусих препечени филийки с масло и още една чаша кафе. После яйца с бекон и още филийки. Привършвах третото си кафе за сутринта, когато Бек дойде да ме търси. Беше облечен като за почивен ден — по джинси и червена фланелена риза.