— Тръгваме за Портланд — каза ми той. — Отиваме в склада. Веднага.
После излезе. Предположих че ще ме чака пред къщата. Както и че Ричард не е говорил с него. Или не бе успял, или не бе пожелал. Избърсах устни с опакото на ръката си. Бръкнах поред в джобовете си, за да се убедя, че беретата и ключовете са си на мястото. После отидох да изкарам колата. Заобиколих и спрях пред къщата. Бек ме чакаше. Върху ризата си бе сложил брезентово яке. Приличаше на фермер, който отива да цепи дърва или да зарязва кленовите дървета за сироп. Но отиваше другаде.
Поли беше почти готов да отвори портала, така че аз само намалих, без да спирам. На минаване му хвърлих един бегъл поглед. Очаквах до края на деня да е мъртъв. Или може би утре. Или пък аз. Минах покрай него и дадох газ на тежката лимузина по познатото вече шосе. След километър и половина подминах мястото, където бе спрял Вилянуева. Още шест километра по-нататък беше острият завой, на който бяхме направили засадата на бодигардовете. Бек мълчеше, стиснал длани между коленете си, наведен напред на седалката, и гледаше изпод вежди шосето пред себе си. Беше неспокоен.
— Така и не поговорихме с теб — казах му аз. — Имах нужда от малко обща информация.
— Друг път — каза той.
Пресякох шосе 1 и поех по М-95 на север, към града. Небето си оставаше сиво. Вятърът беше толкова силен, че лашкаше колата. Свих по шосе 295 и подминах летището, което остана вляво, зад тясната ивица вода. Вдясно от нас беше задната фасада на търговския център, където бяха заловили прислужницата, и индустриалната зона, където най-вероятно я бяха убили. Продължихме напред и скоро се запровирахме през уличките в района на пристанището. Минах покрай паркинга, където Бек държеше валовете си. След още минута пристигнахме пред склада.
Сградата беше заобиколена от автомобили. Пет коли бяха паркирани с муцуните към фасадата, подобно на самолети пред летищен терминал или на крави пред ясла. Или на пирани, които ръфат пресен труп. Имаше две черни лимузини „Линкълн Таун Кар“, два сини джипа „Шевролет Събърбан“ и един сив „Мъркюри Гранд Маркиз“. Единият от линкълните беше същият, с който Харли ме бе откарал да прибера сааба. След като бяхме устроили морското погребение на прислужницата. Огледах се за място да паркирам кадилака.
— Просто спри да сляза — каза Бек.
Аз плавно натиснах спирачките.
— И какво?
— И се върни в къщата — каза той. — Да пазиш семейството ми.
Кимнах. Явно Ричард все пак бе говорил с него. Може би двойствеността му временно беше наклонила в моя посока.
— Бива — казах аз. — Както обичаш. Да дойда ли да те взема по-късно?
Той поклати глава.
— Все някой ще ме закара.
После слезе и тръгна към сивата врата. Аз вдигнах крака си от спирачката, заобиколих склада и поех обратно на юг.
Вместо шосе 295 този път взех шосе 1 към новата индустриална зона. Отбих от пътя и закриволичих из лабиринта от нови асфалтирани алеи. Наоколо имаше може би дузина абсолютно еднакви, напълно безлични метални сгради. Нямаше вид на място, където би се спрял случаен минувач. Пешеходно движение на практика нямаше. Понеже нямаше никакви магазини. Никакви ярки реклами. Никакви билбордове. Само дискретни номера на сградите с названията на компании, отпечатани с малки букви отстрани. Ключарски работилници, търговци на подови настилки на едро, една-две печатници. Един дистрибутор на козметика. На № 26 се помещаваше вносител на инвалидни колички. А на съседния № 27 пишеше:
Двата хикса бяха по-едри от останалите букви. Имаше и адрес на централния офис, който беше различен от този на индустриалната зона. Вероятно улицата се намираше някъде в центъра на Портланд. Тъй че отново дадох газ, пресякох повторно реката и се приготвих за градско шофиране.
Влязох в Портланд откъм шосе 1, покрай някакъв парк. Свих вдясно по улица между два реда високи сгради с офиси. Не тези, които ми трябваха. Улицата не беше същата. В продължение на пет дълги минути обикалях пряка по пряка деловия район на града, докато видях улична табелка с името, което търсех. После проследих номерата на сградите и спрях до пожарен кран пред един небостъргач, на който прочетох надпис с големи метални букви през цялата дължина на козирката:
Под сградата имаше подземен гараж. Погледнах входа за коли и бях почти сигурен, че тъкмо през него преди единайсет седмици е минала Сюзан Дъфи с фотоапарат в ръка. Нещо в името ми напомни един урок по история в гимназията. Тогава живеехме в някаква гореща страна, където се говореше испански, и един старец ни разказваше за някакъв испански йезуит на име Франсиско Хавиер. Дори си спомнях датите на раждането и смъртта му: 1506–1552. Франсиско Хавиер, испански мисионер; Франсис Завиър, Мишънъри Хаус. Преди време в Бостън Елиът отбеляза, че Бек обича да си прави шеги. Но не беше прав. Не Бек — Куин беше този с извратеното чувство за хумор.