Дадох газ, отдалечих се от пожарния кран, намерих шосе 1 и тръгнах обратно на юг. Макар да карах бързо, ми бяха нужни цели трийсет минути, за да стигна до река Кенебънк. Пред мотела бяха паркирани три форда, и трите без отличителни знаци и напълно еднакви, освен по цвят, но дори и по цвят не се различаваха особено. Бяха син, сиво-син и сив. Скрих кадилака зад станцията за пропан-бутан, където го бях оставил и преди. Върнах се пеша в студа и почуках на вратата на Дъфи. Видях кратко раздвижване в шпионката и след миг тя отвори. Не ме прегърна. В стаята зад нея се виждаха Вилянуева и Елиът.
— Защо не мога да открия втората агентка? — запита тя.
— Къде я търсиш?
— Навсякъде.
Беше по джинси и бяла памучна блузка с якичка. Но не същите джинси и същата блузка както преди. Сигурно имаше по много и от двете. И с ниски кожени обувки на бос крак. Изглеждаше страхотно, но в очите й се четеше тревога.
— Може ли да вляза? — запитах аз.
Тя не реагира веднага, погълната от мисли. После се дръпна встрани и аз влязох. Вилянуева седеше на стола до бюрото. Беше го надигнал назад на два крака; за миг се уплаших, че краката няма да издържат; старецът не беше никак дребен. Елиът беше приседнал на ръба на леглото, също както в моята стая в Бостън. Самата Дъфи бе седяла, облегната на таблата. Това се виждаше ясно. Тялото й се бе отпечатало на възглавниците.
— Къде си търсила? — повторих аз.
— В цялата система — отвърна тя. — Във всички компютри на Министерството на правосъдието, наред, което ще рече и на ФБР, и на АБН. И никъде не фигурира.
— Заключение?
— И при нея операцията е била неофициална и неразрешена.
— От което възниква въпросът — обади се Елиът: — Какво, по дяволите, става тук?
Дъфи зае мястото си до таблата на леглото, а аз седнах до нея. Просто в стаята нямаше повече място. Тя измъкна една възглавница иззад гърба си и я подложи зад моя. Възглавницата още пазеше топлината на тялото й.
— Нищо особено не става — казах аз. — Само дето преди две седмици и тримата подходихме към задачата като кийстоунските полицаи.
— Тоест?
Направих гримаса.
— Аз се бях вторачил в този Куин, а вие мислехте само за вашата Териса Даниъл. Всеки от нас беше толкова обсебен от собствената си фикс идея, че заедно изградихме една кула от карти.
— Тоест? — повтори Елиът.
— Грешката е повече моя, отколкото ваша — казах аз. — Да се върнем към самото начало, преди единайсет седмици.
— Единайсетте седмици нямат нищо общо с теб. Тогава ти още не беше замесен.
— Кажи ми точно какво се случи.
Той вдигна рамене. Преговори го наум.
— Получи се сигнал от Лос Анджелис, че някаква тамошна едра птица току-що си била купила билет първа класа за Портланд, Мейн.
Кимнах.
— И вие го проследихте до срещата му с Бек. И му направихте снимки. На които той прави… какво?
— Преглежда мостри — обади се Дъфи. — Сключва сделка.
— В частен гараж — казах аз. — Между другото, ако гаражът е наистина толкова частен, че да си имате неприятности заради Четвъртата поправка, не се ли запитахте какво търси Бек там?
Тя не отговори.
— И после? — запитах аз.
— После се заехме с Бек — каза Елиът. — Решихме, че Бек е крупен вносител и дистрибутор.
— Което си е вярно — казах аз. — И после пратихте Териса да го спипа на местопрестъплението.
— Неофициално и без разрешение — допълни Елиът.
— Това е подробност — казах аз.
— Та къде сгрешихме?
— В строежа на вашата кула от карти — казах аз — още от самото начало сте направили една дребна грешка. Която обърква всичко по-нататък.
— И каква е тя?
— Нещо, което трябваше да забележа много по-рано.
— Какво?
— Я се запитайте защо в компютрите няма никакви следи за прислужницата?
— Защото операцията е била неофициална и неразрешена. Това е единственото обяснение.
Поклатих глава.
— Много си е официална и разрешена даже. И е фигурирала навсякъде. Намерих нейни бележки. Няма никакво съмнение.
Дъфи ме гледаше изпитателно.
— Ричър, какво, по дяволите, става тук?
— При Бек работи един механик — казах аз. — Или техник, или нещо такова. За какво му е?
— Нямам представа — каза тя.