Елиът замълча, извърнал глава встрани. Дъфи седеше, облегната на възглавницата, и зяпаше в тавана.
— По дяволите! — възкликна тя.
— До понеделник всичко ще приключи — казах аз. — Дотогава ще ви доведа Териса, след което можете да си събирате багажа и да се обаждате на когото си щете.
Тя помълча, може би цяла минута. После каза:
— Е, добре. Можеш да се връщаш. И то най-добре веднага. Ако те няма дълго време там, това само по себе си е подозрително.
— Знам.
— Но най-напред си помисли — каза тя. — Напълно ли си убеден в това, което вършиш?
— Вие вече не отговаряте за мен — обясних аз.
— Не ме интересува! — сопна се тя. — Отговори ми на въпроса. Напълно ли си убеден?
— Да — отвърнах.
— А сега си помисли още веднъж. Още ли си убеден?
— Да.
— Ние сме тук — каза тя. — Ако имаш нужда от нещо, обади се.
— Разбрано.
— Още ли си убеден?
— Да.
— Тогава тръгвай.
Тя не стана. Другите двама също. Прекосих притихналата стая. Бях почти стигнал до кадилака, когато Тери Вилянуева излезе навън и ми махна с ръка да го изчакам. Вървеше бавно и вдървено, като стар човек.
— Вземи ме със себе си — каза той. — Каквото има да се случва, искам да бъда наблизо.
Не отговорих.
— Мога да ти бъда от помощ — добави той.
— Вече ми помогна достатъчно.
— Искам да направя повече. Заради момичето.
— Заради Дъфи ли?
— Не, заради Териса.
— Роднини ли сте?
— Не, но се чувствам отговорен за нея.
— От къде на къде?
— Аз й бях наставник — каза той. — Имаше такава практика. Нали разбираш?
Кимнах. Разбирах изцяло, напълно, абсолютно какво има предвид.
— Известно време Териса работеше при мен — продължи той. — Аз я обучавах. Направих я полицай, най-общо казано. После тя тръгна да расте. Но преди десет седмици изведнъж се върна при мен и ме попита дали да приеме тази задача. Имаше съмнения.
— Но ти я насърчи?
Той кимна.
— Какъв глупак съм бил!
— А можеше ли наистина да я спреш?
Той отново кимна.
— Вероятно. Ако й бях обяснил убедително защо не бива да го прави, тя щеше да се вслуша. Накрая щеше сама да реши, но поне щеше да ме чуе.
— Разбирам — казах аз.
И го разбирах, по това две мнения нямаше. После се качих в колата и го наблюдавах, докато стоеше на паркинга и ме изпращаше с поглед.
Подкарах по шосе 1 чак до Бидфорд, Сако и Одд Орчард Бийч и оттам свих на изток по самотия път, който водеше към къщата. Когато наближих, погледнах часовника си и установих, че съм отсъствал цели два часа, от които имах правдоподобно обяснение само за четирийсет минути. Двайсет до склада и двайсет на връщане. Но едва ли някой щеше да ми иска обяснение. Бек нямаше да разбере, че не съм се прибрал направо вкъщи, а останалите не знаеха, че той ме е освободил веднага. Усещах, че ендшпилът започва, и бях изпълнен с предчувствие за победа. Но се оказа грешка.
Разбрах го още докато Поли отваряше портата. Когато се подаде от вратата на стаичката си и се залови с резетата, беше по костюм. Без палто. Надигна резето, като го побутваше отдолу със свит юмрук. Засега всичко изглеждаше нормално. Бях го виждал да извършва същите движения поне десетина пъти и не правеше нищо извън обикновеното. Хвана металните пречки с две ръце. Дръпна крилата навътре. Но преди да ги отвори докрай, се спря. Крилата останаха заковани на място. Процепът между тях беше точно толкова широк, колкото да провре през него огромното си туловище. Той излезе навън, за да ме пресрещне. Заобиколи капака и се спря до прозореца ми. Застана на около два метра от колата и ми се усмихна. После извади два револвера от джобовете си. Това стана за по-малко от секунда. Два джоба, две ръце, два револвера. Моите два „Колт Анаконда“. Стоманата изглеждаше матова на сивкавата светлина. Виждах ясно, че и двата са заредени. От всяко гнездо на двата барабана ми намигаха лъскавите медни ризи на куршумите. „Ремингтън .44 Магнум“ без съмнение. С цяла риза. Кутия с двайсет такива патрона струваше деветнайсет долара. Без данъка. Деветдесет и пет цента парчето. Срещу мен бяха насочени общо дванайсет. За единайсет долара и четирийсет цента. По пет долара и седемдесет цента във всяка ръка — най-висококачествени боеприпаси, готови за стрелба. А ръцете на Поли не трепваха Той стоеше неподвижен като канара. Револверът в лявата му ръка беше насочен към предната лява гума на кадилака. Този в дясната — право в главата ми. Показалците му бяха плътно на спусъците. Дулата на револверите не помръдваха. Дори на милиметър. Беше неподвижен като бронзова статуя.
Мигновено прехвърлих всички възможности и извърших всички необходими пресмятания. Кадилакът беше голяма кола с дълги врати, но той беше застанал достатъчно далеч, за да не мога да отворя внезапно вратата и да го поваля с нея. А и колата беше неподвижна. В мига, в който натиснех газта, той щеше да стреля едновременно с двата револвера. Куршумът от десния можеше и да не улучи главата ми, но този от левия със сигурност щеше да пръсне гумата, която щеше да му се случи точно на пътя. После крилата на портата допълнително щяха да забавят за миг ускорението на колата, а без предна лява гума и — най-вероятно — с тежки повреди в кормилната уредба, щях да му кацна право на мушката. Той щеше да разполага с още десет куршума. Дори да не ме убиеше на място, щях да бъда смъртно ранен, а колата щеше да е извън строя. И тогава той просто щеше да презареди на спокойствие револверите си, за да ме довърши.