Можех тихомълком да включа на задна, да стъпя на газта и да офейкам, но повечето коли на задна скорост се ускоряват прекалено бавно; освен това щях да се отдалечавам от него под абсолютно права линия, без странично отклонение, без нито едно от относителните предимства на движеща се мишена. А куршумът на един .44-калибров патрон „Ремингтън Магнум“ напуска дулния срез с малко над 1200 километра в час. Не е лесно да го надбягаш.
Можех да опитам с беретата. С едно бързо, рязко движение да го гръмна през стъклото. Но стъклата на кадилака са доста дебели, за да изолират салона от външни шумове. Дори да успеех да извадя пистолета и да стрелям преди него, щеше да е чиста случайност, ако успеех да го убия. Стъклото щеше да се пръсне на парчета, разбира се, но куршумът трябваше да се удари в прозореца под абсолютно прав ъгъл, иначе щеше да се изплесне встрани. Можеше изобщо да не го улуча. А дори и да го улучех, не можех да бъда сигурен, че ще го нараня сериозно. Спомних си как го бях ритнал в бъбрека. Ако не успеех да го ударя право в окото или в сърцето, все едно пчела щеше да го е ужилила.
Можех да сваля прозореца с копчето. Но стъклото се движеше твърде бавно. Освен това можех да предвидя точно какво ще стане. Поли щеше да изпъне дясната си ръка напред и да доближи колта на по-малко от метър от главата ми. Дори да успеех да измъкна беретата от джоба си, той пак щеше да е с един ход напред. Шансовете ми не бяха добри.
Никак даже. Гледай да останеш жив, казваше ни Лион Гарбър. Остани жив и дочакай следващата минута.
Следващата минута премина изцяло под диктовката на Поли.
— Сложи лоста на паркинг! — изрева той.
Чух го ясно, макар и през дебелото стъкло. Поставих лоста за скоростите на паркинг.
— Вдигни дясната ръка така, че да я виждам — извика той.
Опрях дясната си ръка на стъклото с разперени пръсти, както когато бях сигнализирал на Дюк: Виждам петима.
— С лявата отвори вратата.
Напипах слепешката съответната ръчка с лявата ръка и я дръпнах. С дясната бутнах стъклото навън. Вратата се отвори. По коленете ми полази хлад.
— Постави и двете ръце така, че да ги виждам — каза той, този път по-тихо. Стъклото вече го нямаше помежду ни да спира звука. Освен това, понеже колата вече не беше на скорост, колтът в лявата му ръка също се насочи към мен. Погледнах към двете успоредни дула. Сякаш се намирах на палубата на кръстосвач и наблюдавах огромните му корабни оръдия. Сложих и двете си ръце на волана.
— Изкарай си краката навън от колата — каза той. Бавно се извъртях настрани върху кожената седалка.
Поставих двата си крака върху асфалта. Така както бе направил Тери Вилянуева пред портала на колежа рано сутринта на ден единайсети.
— Изправи се — каза той. — Крачка встрани от колата. Повдигнах тялото си нагоре и направих крачка встрани.
Двете дула проследиха неотклонно движението ми. Бяха на една ръка от гърдите ми.
— Не мърдай — каза той.
Аз не мърдах.
— Ричард — извика той.
Ричард Бек излезе от портиерната. Беше пребледнял. Зад него в полумрака различих Елизабет Бек. Блузата й беше разкопчана отпред. Тя вдигна ръка, за да се прикрие. Поли ми се ухили. Беше усмивка на умопобъркан. Но револверите не помръдваха в ръцете му. Дори на милиметър. Бяха като издялани от камък.
— Подрани малко — каза той. — Тъкмо щях да го накарам да чука майка си.
— Ти да не си се побъркал — извиках аз. — Какво, по дяволите, става тук?
— Телефонно обаждане — отвърна той. — Това става. Трябваше да съм се прибрал преди час и двайсет минути.
— Бек ли ти се обади?
Той поклати глава.
— Не Бек. Шефът.
— Завиър?
— Мистър Завиър — поправи ме той. Очите му ме гледаха предизвикателно. Револверите в ръцете му не трепваха.
— Бях на пазар — казах аз. Остани жив и доживей до следващата минута.