— Не ме интересува къде си бил.
— Не можах да намеря каквото търсех. Затова се забавих.
— Ние очаквахме да се забавиш.
— Защо?
— Защото се получи нова информация.
Не казах нищо.
— Влез през портала — каза той. — Върви назад.
Двата револвера останаха насочени в гърдите ми на една ръка разстояние и той закрачи напред, докато аз отстъпвах заднишком. С всяка моя крачка и той правеше по една. На шест-седем метра назад се спряхме по средата на алеята. Той се извъртя леко настрани, за да хване на мушка едновременно мен с лявата си ръка и Ричард и Елизабет с дясната.
— Ричард! — извика той. — Затвори портата.
Ричард видя колта в дясната ръка на Поли, насочен към него, хвърли се към крилата на портата и ги затръшна с трясък.
— Веригата! — извика Поли.
Ричард трескаво се засуети с веригата. Чувах я как потраква и стърже по метала. Чувах и двигателя на кадилака да бръмчи на празни обороти на десетина метра от мен, от другата страна на решетките. А също и вълните, които се блъскаха в брега някъде зад мен — мудни, невъзмутими и далечни. Видях Елизабет Бек на вратата на портиерната. Беше на някакви си три метра от голямата черна картечница, провесена на верига от тавана. Знаех, че картечницата няма предпазител. Но Поли бе застанал така, че беше извън обсега на прозореца.
— Заключи я! — извика той.
Ричард щракна катинара.
— Сега двамата с майка ти застанете зад Ричър.
Двамата се събраха пред вратата на портиерната и тръгнаха към мен. Подминаха ме. И двамата бяха пребледнели и трепереха. Косата на Ричард се развяваше на вятъра. Видях белега от ухото му. Блузата на Елизабет още беше разкопчана. Тя бе скръстила ръце на гърдите си. Чух ги да се спират зад мен. Обувките им изскърцаха по асфалта, когато се обърнаха с лице към гърба ми.
Поли се премести и застана в центъра на алеята, на три метра от мен. Двете дула бяха насочени неотклонно в гърдите ми. Един куршум .44 магнум с медна риза, изстрелян от подобен револвер, положително щеше да мине през мен като през въздух, после да прониже Ричард или Елизабет, а накрая вероятно да счупи и някой прозорец в къщата.
— Ричър, разпери леко ръце встрани — извика Поли.
Аз се подчиних. Ръцете ми, изпънати в лактите, се повдигнаха от двете страни на тялото, под ъгъл надолу.
— Ричард, сега свали палтото му — беше следващата команда. — Хвани го за яката и го дръпни надолу.
Усетих ръцете на Ричард на врата си. Бяха студени. Сграбчиха яката на палтото ми и го дръпнаха надолу. То се смъкна от раменете ми и ръкавите се изхлузиха от ръцете. Първо от едната китка, после от другата.
— Свий го на топка — извика Поли. Чух Ричард да изпълнява командата.
— Донеси ми го — каза Поли.
Ричард излезе иззад гърба ми с палтото в ръце. Стигна на метър и половина от Поли и спря.
— Хвърли го през портата — каза Поли. — По-надалеч!
Ричард го хвърли. Доста надалеч. Ръкавите се разтвориха във въздуха, дрехата се изду от вятъра, после тежестта на беретата я дръпна надолу и тя тупна глухо върху капака на кадилака.
— Сега и якето — каза Поли.
Ричард направи същото с якето ми. То падна до палтото върху предния капак на колата, хлъзна се надолу по лъскавата боя и се смъкна на безформена купчина на земята. Беше студено. Духаше вятър, а бях по една тънка риза. Чувах как Елизабет зъзне зад мен. Ричард стоеше на метър и половина от Поли и смирено чакаше нови указания.
— Сега двамата с майка ти направете петдесет крачки обратно към къщата — каза му той.
Ричард се обърна и тръгна към майка си, като отново мина покрай мен. Чух ги да се отдалечават заедно. Извърнах глава и ги видях как спряха на около трийсетина метра нататък по алеята, после се обърнаха и застанаха с лице към портата. Поли направи три крачки назад: една, две, три. Беше с гръб към портата, на около метър и половина от металната решетка, на около пет метра от мен и през рамото ми сигурно виждаше Елизабет и Ричард на по-малко от четирийсет метра по-назад. Бяхме наредени всичките в права линия по алеята за коли — Поли до портата с лице към къщата, Елизабет и Ричард на половината разстояние между портата и къщата с лице към него, а аз по средата, също с лице към нега, като се опитвах да дочакам следващата минута, за да видя какво ще се случи в нея. Погледите ни се срещнаха.
Той се усмихна.
— Така. Сега гледай.
Без да отмества поглед от мен, той приклекна и постави двата револвера внимателно върху асфалта пред краката си, после ги ритна с ток назад към основата на портата. Чух как полираната стомана изстърга по грапавата повърхност и револверите се спряха на около метър зад гърба му. После той се изправи и ми показа празните си длани.