— Без оръжие — каза той. — Сега ще те размажа от бой.
12
До мен все още достигаше равномерният шепот на големия осемцилиндров двигател на кадилака и приглушеното мърморене на четирите ауспуха. Чувах как ремъците се въртят на бавни обороти под капака. Чувах и припукването на заглушителните гърнета отдолу, докато се адаптираха към новата температура.
— Чуй сега какви са правилата — каза Поли. — Ако успееш да минеш покрай мен, револверите са твои.
Не отговорих.
— А щом са твои, може да ги използваш — подвикна той.
Не отговорих. Поли се усмихваше.
— Нали чаткаш? — извика той.
Кимнах. Гледах го право в очите.
— И така — продължи той, — аз няма да пипам револверите, освен ако не побегнеш. Тогава ще ги вдигна и ще те застрелям в гръб. И ще е справедливо, нали? Така че се бий мъжки.
Не отговорих.
— Мъжки! — повтори той.
Мълчах. Беше ми студено. Бях без палто, без яке.
— Като офицер и джентълмен — каза той.
Гледах го в очите.
— Разбрахме ли се за правилата? — попита той.
Не отговорих. Вятърът духаше в гърба ми.
— Разбрахме ли се за правилата? — повтори той.
— Абсолютно — отвърнах аз.
— Ще побегнеш ли? — запита той.
Не отговорих.
— Мисля, че ще побегнеш — каза той. — Понеже си страхливец.
Не реагирах.
— Офицер страхливец — каза той. — Тиловашка брантия. Пъзльо.
Стоях и го гледах. Можеше да ме нарича както си ще. Дума дупка не прави. С каквито и обидни епитети да ме наречеше, сигурно ги бях чувал стотици пъти по свой адрес. Военните полицаи никога не са били популярни сред останалите в армията. Изключих гласа му от съзнанието си. Вместо това наблюдавах очите, ръцете и краката му. И мислех напрегнато. Знаех вече много за него. И нито едно от тях не вещаеше нищо добро за мен. Беше силен, бърз и напълно луд.
— Гаден АТОО-нецо! — изрева той.
Не уцели, помислих си аз.
— Ей сега ще те сплескам — провикна се той.
Но не помръдна. Аз също. Стоях като закован. Той беше натъпкан до козирката с амфетамини и стероиди. Очите му блестяха.
— Ето ме, идвам — припя той.
Но не помръдна. Беше едър. Едър и як. Много як. Ако ме удареше, щеше да ме повали. А ако паднех, никога повече нямаше да се вдигна. Наблюдавах го. Той се поклащаше на пети и пръсти. И изведнъж замахна. Или по-скоро се престори, че замахва с ляво кроше, но се спря. Аз не помръднах. Стоях като закован на мястото си и го наблюдавах. И мислех усилено. Той беше по-едър и поне с петдесет-шейсет кила по-тежък, отколкото го бе замислила майката природа. Може би с повече. Така че може и да беше бърз, но това нямаше да трае вечно.
Поех си дъх.
— Елизабет ми каза, че не можеш да го вдигнеш — рекох аз.
Той се опули насреща ми. Чувах шума на кадилака. И грохота на вълните. Те се разбиваха някъде зад къщата.
— Доста си порасъл — викнах му аз, — ама не навсякъде. Никаква реакция.
— Хващам се на бас, че кутрето на лявата ми ръка е по-голямо — продължих аз. Вдигнах ръка нагоре и му показах кутрето си, свито на кравай към дланта ми. — И по-кораво — добавих.
Лицето му потъмня. Сякаш се изду от придошлата кръв. Той се втурна към мен. Замахна с ръка. Аз се дръпнах встрани, наведох се под ръката му, после в миг се изправих и се извърнах. Той се закова на място със свити крака и се изви към мен. Бяхме си разменили местата. Сега аз бях по-близо до пистолетите, той видя това и изпадна в паника. Замахна отново. Със същата ръка, по същия начин. Аз отново се дръпнах встрани и се наведох под замаха му. Озовахме се в изходната позиция. С една разлика. Той се бе задъхал, а аз не.
— Ти си една дамска камизолка — казах му аз. Това беше обиден израз, който бях научил някъде като дете. Мисля че в Англия. Нямах представа какво означава. Но при определени хора вършеше добра работа. А Поли беше от тях. Той мигом се втурна към мен. Точно по същия начин както първите два пъти. Този път успях да се извъртя под замахващата му ръка и да забия лакът в ребрата му. Нямаше никакъв ефект. Той се закова на място и мигом се извърна към мен. Аз отново приклекнах и усетих лекия повей, когато огромният му юмрук профуча над главата ми.
Поли вече дишаше тежко, докато аз едва загрявах. Като че ли и този път съдбата ми даваше шанс. Той се биеше много неумело. Повечето прекалено едри мъже не умеят да се бият. Те или плашат противника с ръста си, или ако изобщо се стигне до бой, гледат да го повалят с първия удар. Така или иначе, липсва им практика и издръжливост. А също и сръчност. Не поддържат форма. Разните им там гладиатори и велоергометри не могат да заместят светкавичната бързина, мигновената реакция, изпреварващото мислене, задъхания прилив на адреналин, които определят успеха при уличен бой. И Поли беше идеалният пример за това. От толкова вдигане на тежести се бе дисквалифицирал напълно.