Опитах се да помръдна, но бях като кола, която не пали от пръв път. Завърташ ключа и… нищо. Загубих половин секунда. Лявата ми ръка беше толкова немощна, че се подпрях на дясната. Надигнах се до половина, помогнах си с крака и се изправих от земята. Виеше ми се свят. Бях като разглобен. А Поли стоеше до мен и ме гледаше. И се усмихваше.
Разбрах, че не бърза да ме довърши. Искаше да удължи удоволствието си.
Огледах се за пистолетите. Бяха отново зад него. Нямаше как да ги стигна. Бях го ударил шест пъти, а той ми се хилеше. Той ме бе ударил три пъти и едва се държах на краката си. Бях разтърсен целият. Усещах, че скоро ще умра. Изведнъж го разбрах с поразителна яснота. Съдено ми беше да умра в Абът, Мейн, в една мрачна априлска съботна утрин. Половината от мен казваше: Ама нали всички рано или късно умират? Какво значение има точно кога и къде? Докато другата ми половина й отговаряше с онази дързост и ярост, която ми бе давала сили през целия живот: Точно на тоя ли ще се дадеш?! Проследих внимателно този мълчалив спор и направих избора си. Изплюх кръвта от устата си, поех дълбоко въздух и за пореден, може би последен път се стегнах и приведох във форма. Устата ме болеше. Сърцето ме болеше. Рамото ме болеше. Гръдният кош ме болеше. Виеше ми се свят и ми се повръщаше. Отново изплюх кръв. Опипах зъбите си с език. Сигурно отстрани съм изглеждал, сякаш се усмихвам. Горе главата, казах си. Нямах никакви фатални наранявания. Засега. Не бях прострелян. Така че се усмихнах наистина, изплюх се за трети път и си казах: Е, добре, ако ще се мре, поне да е в бой.
Поли също се усмихваше. Имаше кръв по лицето си, но освен това изглеждаше напълно нормално. Беше си по костюм. Дори връзката му не се беше изкривила. Сакото му все така имаше вид, сякаш е напълнено с баскетболни топки. Погледа ме как бавно влизам във форма, после отново приклекна, разпери пръсти като нокти на граблива птица и започна да тъпче земята под себе си. Казах си, че ще мога да избегна атаките му още веднъж, два пъти, три пъти най-много, и после всичко щеше да свърши. Умрял в Мейн. В събота, през април. В съзнанието си видях Доминик Кол и й казах: „Прощавай, Дом, наистина опитах.“ Обърнах се напред. Видях Поли да си поема дъх. После се размърда. Обърна се и се отдалечи на три крачки. После се засили към мен. Аз се дръпнах встрани. Сакото му ме закачи. С крайчеца на окото си видях в далечината Ричард и Елизабет, които ни наблюдаваха. Устите им бяха отворени, сякаш казваха: „Смъртните те поздравяват.“ Поли бързо смени посоката и отново се спусна към мен.
Но тогава започнаха да го прихващат лудите, да го избива на оригиналност и в този миг разбрах, че все пак имам шанс да го победя.
Опита се да ме ритне финтово с отскок във въздуха — най-глупавото нещо, което може да хрумне на някого при уличен бой. В момента, в който единият ти крак не е стъпил на земята, вече губиш равновесие и ставаш уязвим. Просто си го просиш. Той ми се подложи с тяло, извърнато встрани, като ония идиоти каратисти в телевизионните сериали. Кракът му беше високо във въздуха с петата напред, огромната му обувка беше обърната успоредно на земята. Ако ме бе улучил, щеше да ме убие. Нямаше съмнение. Само че не ме улучи. Аз се дръпнах назад, хванах крака му с две ръце и просто, продължих да го вдигам. Можеш ли да вдигнеш двеста кила от легнало положение? Сега ще пробвам, дръвнико. Вложих в това усилие цялата си останала енергия. Стиснал крака му с две ръце, аз го вдигах все по-нагоре, докато и другият му крак се откъсна от земята и тогава го пуснах върху главата му. Той се пльосна на безформена купчина, опулен от изумление. Първото правило в уличния бой е, че когато другият е повален на земята, си длъжен да го довършиш. Никакво изчакване, никакви задръжки, никакво колебание, никакви джентълменски глупости. Просто го довършваш. Поли явно бе забравил това правило. Аз не. Ритнах го с всички сили в лицето. Главата му се изметна встрани, от лицето му шурна кръв, а в това време аз скочих с тока на обувката си върху дясната му длан и смазах всички кости в нея. После още веднъж. Сто и десет килограма маса се стовари върху строшени кости. После счупих и китката му. После и двете дълги кости между китката и лакътя.
Поли беше свръхчовек. Претърколи се й се изправи, като се подпираше на лявата си ръка. Стъпи на крака и се дръпна крачка назад. Замахнах и стоварих мощно кроше върху разбития му нос. Той се залюля и аз го ритнах с коляно в слабините. Главата му се люшна напред и аз използвах това, за да му направя още веднъж номера с цигарата. Главата му политна като камшик назад и аз забих лакът в гърлото му. Скочих с ток върху стъпалото му веднъж, после още веднъж и забих палци в очите му. Той се извъртя настрани, а аз го ритнах изотзад в дясното коляно, кракът му се сгъна и той отново се озова на земята. С левия си крак стъпих върху лявата му китка. Дясната му ръка се мяташе отстрани на тялото напълно безполезна. Беше прикован към земята, освен ако не можеше да вдигне сто и десет килограма право нагоре с опакото на ръката си. Явно не можеше. Стероидите този път не му помагаха много. Така че продължих да тъпча лявата му китка с токове, докато натрошените му кости не се подадоха през кожата. После подскочих във въздуха и се стоварих с цялата си тежест върху слънчевия му сплит. Стъпих обратно на земята и го ритнах в главата — веднъж, два пъти, три пъти. Четвъртият ритник беше толкова силен, че обувката ми се разтвори. Уредът за имейли изхвръкна отвътре, понесе се по асфалта и се спря на същото място, където бе паднал пейджърът на Елизабет, когато го хвърлих от колата. Поли го проследи с изцъклен поглед. Аз го ритнах още веднъж в главата.