Стоях на колене. Изпуснах шумно въздуха от дробовете си. Погледнах часовника. Беше едва единайсет. Загледах се в океана, който ритмично се надигаше и спускаше. В брега се разбиваха вълни; заливаха ме пръски морска пяна. За миг зърнах отново моята канадска рибарка. Беше се върнала и си търсеше място за гнездо. Мозъкът ми беше изключил. После се включи и започнах да мисля. Да оценявам обстановката. Да претеглям променилите се обстоятелства. Мислих цели пет минути, докато ме обзе чувство на оптимизъм. След като Поли бе отстранен от играта, очаквах ендшпилът да протече много по-бързо и леко.
Но се лъжех.
Първото нещо, което не бях предвидил, бе, че Елизабет Бек категорично отказваше да напусне къщата. Аз й казах да вземе Ричард и кадилака и да се маха по-далеч оттам. Но тя не искаше и да чуе. Стоеше като закована на скалите, с развяла коса и плющящи на вятъра дрехи.
— Това е моят дом — каза тя.
— Много скоро ще се превърне в бойно поле — настоях аз.
— Оставам.
— Не мога да ти позволя да останеш.
— Никъде не отивам — каза тя, — не и без съпруга си.
Не знаех какво да й кажа. Стоях и я гледах; стана ми студено. Ричард се приближи зад гърба ми, заобиколи ме и се загледа в морето, после в мен.
— Супер! — каза той. — Победи го.
— Не, той сам се победи.
Във въздуха се носеха чайки. Бореха се с вятъра и кръжаха над някаква точка на около четирийсет метра навътре в океана. От време на време се спускаха и кълвяха нещо по гребените на вълните. Сигурно плаващи на повърхността парчета от Поли. Ричард ги наблюдаваше безизразно.
— Говори с майка си — казах му аз. — Убеди я да се махнете оттук.
— Никъде не отивам — каза Елизабет Бек.
И двамата бяха изпаднали в шок. Не можеше да се говори с тях. Вместо това се опитах да ги накарам да свършат нещо полезно. Тръгнахме назад по алеята за коли, бавно и без да вдигаме шум. Вятърът теглеше и усукваше дрехите ни. Куцах заради обувката. Спрях се в началото на кървавите петна по асфалта и прибрах уреда за имейли. Беше счупен. Екранчето беше пукнато и отказваше да се включи.
Сложих го в джоба си. После намерих гуменото капаче от тока и седнах на земята, за да го закрепя на обувката. Сега ходех по-лесно. Стигнахме до портала, свалихме веригата и отворихме. Взех якето и палтото си от земята и ги облякох. Закопчах палтото и вдигнах яката. После вкарах кадилака и спрях до портала. Ричард отново затвори и сложи веригата.
Влязох в портиерната, дръпнах назад затвора на голямата руска картечница и освободих лентата. Повдигнах картечницата и я свалих от веригата. Изнесох я и я положих напряко върху задната седалка на кадилака. Върнах се, навих лентата обратно в патронната кутия, свалих веригата и развих куката от тавана. Пренесох всичко до кадилака и го сложих в багажника.
— Може ли да ти помогна с нещо? — запита Елизабет.
— Вътре има още двайсет такива кутии — казах аз. — Искам ги всичките.
— Не влизам там — каза тя. — Никога повече!
— Тогава май с нищо не можеш да ми помогнеш.
Пренесох кутиите две по две, общо на десет пъти. Беше студено и цялото тяло ме болеше. В устата си усещах вкус на кръв. Наредих кутиите с патрони в багажника на кадилака и в пространството за крака пред предната седалка. После седнах зад волана и наведох огледалото. Устните ми бяха разцепени, по венците имах съсирена кръв. Предните ми горни зъби се клатеха. Това ме разстройваше. Зъбите ми никога не са били равни, от години бяха леко нащърбени, но бях свикнал с тях още от осемгодишен.
— Добре ли си? — запита Елизабет.