Опипах с ръка темето си. Имах цицина, където бях паднал по гръб на асфалта. И доста голяма синина на лявото рамо. Гръдният кош ме болеше и дишах трудно. Но като цяло бях добре. Във всеки случай по-добре от Поли, което беше важното в случая. Наместих зъбите си с палец да не изпаднат и отвърнах:
— По-добре не съм бил.
— Устните ти са подути.
— Ще оживея.
— Трябва да го отпразнуваме.
Слязох от колата.
— Най-напред трябва да се разберем как най-бързо вие двамата да се махнете оттук.
Тя не отговори. Телефонът в портиерната иззвъня. Беше със старомоден звънец, звукът му беше плътен и успокояващ. Чуваше се като изпод земята, заглушен от вятъра и грохота на морето. Иззвъня веднъж, после втори път. Заобиколих предния капак на кадилака, влязох и вдигнах слушалката. Казах името на Поли и след секунда чух гласа на Куин — за пръв път от десет години.
— Оня появи ли се? — каза гласът.
Помислих малко.
— Преди десет минути — отвърнах аз, като закривах с ръката си слушалката и се опитвах да говоря тънко.
— Мъртъв ли е вече?
— Отпреди пет минути — казах аз.
— Добре, бъди готов. Тежък ден ни чака.
Тук позна, помислих си аз. Връзката прекъсна, аз оставих слушалката и излязох навън.
— Кой беше? — запита Елизабет.
— Куин — отвърнах аз.
За пръв път бях чул гласа на Куин на касета точно преди десет години. Доминик подслушваше телефона му. Без официално разрешение, но по онова време военните закони бяха много по-либерални от гражданските. Касетата беше прозрачна, вътре се виждаха малките ролки лента. Доминик носеше със себе си касетофон с размерите на кутия за обувки; тя постави касетата и натисна едно копче. Гласът на Куин изпълни кабинета ми. Разговаряше с някаква офшорна банка, нещо за движения на пари. Гласът му беше спокоен. Говореше бавно и ясно с неутралния, стандартен тон, който се придобива след години военна служба. Диктуваше номера на сметки, казваше пароли и даваше указания за прехвърляне на суми на обща стойност половин милион долара. Повечето на Бахамите.
— Праща парите си по пощата — обясни Доминик. — Най-напред на Каймановите острови.
— Че това безопасно ли е? — запитах аз.
Тя кимна.
— Общо взето, да. Единственият риск е да ги открадне някой пощенски служител. Но адресатът е обикновена пощенска кутия, той ги опакова като печатни материали, а досега никой не е откраднал печатен материал от пощата. Така че пристигат.
— Половин милион долара са много пари.
— Оръжието е доста ценно — каза тя.
— Наистина ли? — запитах аз. — Чак толкова ценно?
— А ти не мислиш ли така?
Вдигнах рамене.
— Все пак ми се струват прекалено много пари за някаква метална стреличка.
Тя посочи с пръст касетофона. Гласът на Куин продължаваше да изпълва помещението.
— Явно такава е цената, която му плащат. Откъде другаде ще има половин милион долара? Едва ли ги е спестил от заплатата, това поне е сигурно.
— Кога смяташ да предприемеш нещо?
— Утре — каза тя. — Налага се. Той има последния чертеж. Според Горовски това е ключът към цялата система.
— И как смяташ да стане?
— Фраскони работи със сириеца. Той ще опише и ще бележи парите в присъствието на военен съдия. После ще наблюдаваме отстрани размяната. Още веднага, пред същия съдия, ще отворим куфарчето, което Куин е предал на сириеца, и ще удостоверим съдържанието му, което ще е главният чертеж от проекта. След това ще арестуваме Куин заедно с куфарчето, което той е получил от сириеца. Можем да го отворим пред съдията и по-късно. Вътре ще са белязаните банкноти, така че налице имаме сделка, осъществена пред свидетели, и с Куин е свършено. Той няма да излезе повече от затвора.
— Добре изпипано — казах аз. — Моите поздравления.
— Благодаря — каза тя.
— Фраскони ще се справи ли?
— Ще трябва. Аз лично не мога да се занимавам и със сириеца. Арабите се държат много дръпнато пред жени. Нямат право да ни докосват, избягват да ни поглеждат, понякога отказват дори да разговарят с нас. Така че Фраскони да свърши това.
— Трябва ли да го водя за ръчичка?
— Неговата роля е чисто техническа — каза тя. — Няма какво толкова да оплеска.
— Мисля, че все пак ще е добре да му държа ръката.
— Благодаря — повтори тя.
— И той ще дойде с теб, за да извършите ареста.
Тя не отговори.
— Не мога да те пратя сама — казах аз. — Разбираш това.
Тя кимна.
— Но ще го уведомя, че ти ръководиш следствения екип — добавих аз. — Ще се погрижа да е наясно, че случаят си е твой.
— Добре — каза тя.
После натисна стоп-бутона и спря касетата. Гласът на Куин секна внезапно, по средата на думата. Въпросната дума беше долара, предшествана от двеста хиляди. Но се чу само дол. Гласът му звучеше звънко, бодро и доволно като на човек, който владее играта, който е свикнал да я играе и да печели. Доминик извади касетата. Пъхна я в джоба си. После ми намигна и излезе от стаята.