— Кой е Куин? — запита Елизабет Бек.
— Франк Завиър — отвърнах аз. — Навремето му викаха Куин. Цялото му име е Франсис Завиър Куин.
— Ти работиш за федералните — каза тя.
Поклатих глава.
— Не. Това е нещо лично.
— Какво ще стане със съпруга ми?
— Нямам представа — отвърнах аз. — И не ме интересува.
Върнах се да заключа предната врата на малката къщичка, в която бе живял Поли. На излизане заключих и задната. Проверих веригата на портата. Беше затегната. Помислих си, че сме в състояние да отблъснем евентуални пришълци в продължение на минута, минута и половина, което беше достатъчно. Сложих ключа от катинара в джоба на панталоните си.
— Хайде да се връщаме в голямата къща — казах аз. — Боя се, че вие ще трябва да ходите пеша.
Подкарах кадилака по алеята, натоварен с кутии с патрони. В огледалото видях Елизабет и Ричард да подтичват зад мен, хванати за ръце. Двамата отказваха да напуснат къщата, но явно се страхуваха да останат сами. Спрях пред къщата и прекарах колата с багажника към входната врата, за да я разтоваря. Първо взех веригата и куката, от която висеше, и се затичах към стаята на Дюк. От прозореца му се виждаше цялата алея. Като огнева позиция беше идеален. Извадих беретата от джоба си, махнах предпазителя и изстрелях един куршум в тавана. На петдесет метра назад по алеята Елизабет и Ричард се заковаха на място за миг, после побягнаха към къщата. Може би си помислиха, че съм застрелял готвачката. Или себе си. Стъпих на един стол и започнах да ръчкам с пръст в дупката от куршума, докато през мазилката напипах дървения гредоред. После се прицелих, изстрелях втори куршум в първата дупка и вече разполагах с идеално деветмилиметрово отверстие, в което да завия куката. Закачих веригата и се провесих на нея с цялата си тежест. Издържа ме.
Слязох долу и отворих задните врати на кадилака. В това време дойдоха Елизабет и Ричард и им казах да пренасят кутиите с патрони. Аз самият нарамих голямата картечница. Металният детектор на вратата я посрещна с възмутен писък. Закачих я на веригата и вкарах края на първата лента в подаващия механизъм. Насочих цевта към външната стена и отворих долната половина на прозореца. Завъртях цевта насам-натам и нагоре-надолу. Обхватът на огъня покриваше цялата алея за коли, чак до кръга пред входната врата. Ричард стоеше отстрани и ме наблюдаваше.
— Подреждай кутиите — казах му аз.
После вдигнах телефона от нощното шкафче и позвъних на Дъфи в мотела.
— Още ли искаш да ми помогнеш? — запитах я.
— Да — отвърна тя.
— Тогава искам и трима ви в къщата. Колкото се може по-бързо.
До пристигането им нямаше нищо друго за правене. Стоях до прозореца, притисках предните си зъби с палец да не изпаднат от венците и наблюдавах пътя. В това време Ричард и Елизабет се бореха с тежките кутии. Поглеждах към небето. Беше едва обяд, но отвън притъмняваше. Времето се разваляше още повече. Вятърът се усилваше. Северният Атлантик през април. Непредвидим. Елизабет Бек влезе с една кутия. Постави я върху другите. Беше се задъхала. Спря се и ме погледна.
— Какво ще стане сега?
— Никой не може да каже — отвърнах аз.
— За какво е тази пушка?
— Предпазна мярка.
— Срещу кого?
— Срещу хората на Куин. Зад нас е само морето. Може да се наложи да ги спрем по алеята.
— Смяташ да стреляш по тях ли?
— Ако трябва.
— А какво ще стане със съпруга ми?
— Толкова ли те интересува? — запитах аз.
Тя кимна.
— Да, интересува ме.
— По него също смятам да стрелям.
Тя не отговори.
— Той е престъпник — продължих аз. — Пада му се.
— Законите, според които съпругът ми е престъпник, са противоконституционни.
— Смяташ ли?
Тя кимна отново.
— Втората поправка го казва съвсем ясно.
— Обърни се към Върховния съд — казах аз. — И не ме занимавай повече.
— Гражданите имат право да притежават оръжие.
— Не и наркопласьорите — казах аз. — Никога не съм чувал за поправка към Конституцията, в която да пише, че гражданите имат право да стрелят с автоматични оръжия в гъсто населен квартал. С куршуми, които пробиват тухлена стена. На откоси. И по невинни минувачи. По деца и бебета. Тя не отговори.
— Виждала ли си бебе, ударено от куршум? — запитах аз. — Куршумът не влиза полека в тялото, като игла на спринцовка. Той смазва и разкъсва всичко по пътя си, като боздуган.