Тя мълчеше.
— Така че не разправяй на един бивш военен, че оръжията са за забавление.
— В закона е казано ясно — отвърна тя.
— Защо тогава не се запишеш в Националната асоциация на любителите на огнестрелни оръжия? — запитах. — На мен лично ми е по-приятно сред нормални хора.
— Той ми е съпруг — каза тя.
— Как извършва доставките? — запитах аз.
— По М-95 — отвърна тя. — Както са навити килимите, отвътре изрязва кухина, нещо като куха тръба или цилиндър, и в нея поставя стоката. В Бостън или Ню Хейвън го чакат неговите хора да си я приберат.
Кимнах. Спомних си за нишките от килими, който бях видял, пръснати наоколо.
— Той ми е съпруг — повтори Елизабет Бек.
Отново кимнах.
— Ако е достатъчно разумен да стои малко по-далеч от Куин, може и да му се размине.
— Обещай ми, че няма да го убиеш. Само тогава ще си тръгна. Заедно с Ричард.
— Не мога да ти обещая — казах аз.
— Тогава оставаме.
Не отговорих.
— Сделката далеч не беше доброволна — каза тя. — Със Завиър имам предвид. Трябва да го разбереш.
Тя пристъпи до прозореца и погледна отгоре към Ричард, който вдигаше последната кутия с патрони от кадилака.
— Имаше принуда — добави тя.
— Знам, досетих се.
— Той отвлече сина ми.
— Знам — казах аз.
Елизабет се дръпна от прозореца и се приближи към мен.
— А на теб какво ти е направил? — запита тя.
Този ден се видях с Доминик още два пъти, докато тя се подготвяше за приключване на операцията. Вършеше всичко както трябва. Като шахматист — винаги мислеше с два хода напред. Знаеше, че съдията, който беше определен да наблюдава сделката, после няма да има възможност да участва във военния трибунал, затова бе избрала такъв, когото прокурорите мразеха. С това впоследствие отпадаше една пречка в съдебната зала. Беше повикала и фотограф, за да документира сцената. Беше измерила времето, необходимо да се стигне с кола до къщата на Куин във Вирджиния. Папката, която й бях дал в началото, вече изпълваше два кашона. Втория път, когато я видях този ден, тя ги носеше един върху друг и мускулите на ръцете й бяха напрегнати от тежестта.
— Горовски държи ли се? — запитах я.
— Едва-едва — каза тя. — Но утре мъките му ще свършат.
— А ти ще станеш знаменитост.
— Надявам се да не стана — отвърна тя. — Този случай трябва да бъде засекретен завинаги.
— Тогава ще си знаменитост в света на секретното — казах аз. — Все пак и от него се интересуват доста хора.
— Е, ще трябва да те помоля за служебна оценка на работата ми — каза тя. — Да кажем вдругиден.
— А още днес трябва да вечеряме заедно — заявих аз. — Да идем на ресторант. В най-доброто заведение. Да празнуваме. Аз черпя.
— Аз пък все си мислех, че си на социални помощи.
— Спестил съм пари, не се бой.
— Досега имаше много възможности да ме поканиш. Откакто се точи тоя случай!
— Като смола — казах аз. — Това ти е единственият проблем, Доминик. Изпилваш нещата, но си малко бавна.
Тя се усмихна и нарами кашоните.
— Трябваше да ми станеш гадже — каза тя. — Щях да ти покажа, че понякога е по-добре да си бавен, отколкото бърз.
Отнесе кашоните си нанякъде и след два часа се срещнахме в един ресторант в града. Заведението беше изискано, така че аз си бях взел душ и си бях сложил чиста униформа. Тя се яви в черна рокля. Не онази, предишната. Без точици. Много добре очертаваше фигурата й — не че тя имаше нужда, но все пак. Не можеше да й дадеш повече от осемнайсет.
— Страхотно! — казах аз. — Хората ще си помислят, че си излязла на вечеря с баща си.
— Или с чичо ми — каза тя. — С по-младия му брат. Беше една от тези вечери, на които храната не е важна.
Запомнил съм всичко останало от вечерта, освен какво поръчах. Може би пържола. Или равиоли. Във всеки случай ядохме. И разговаряхме — много и за неща, които човек не споделя с всекиго. Бях на косъм да капитулирам и да я запитам дали не би искала да отидем в някой мотел. Но не го направих. И двамата изпихме по чаша вино и после минахме на вода. Между нас имаше негласно споразумение да запазим бистър разсъдъка си за следващия ден. Платих сметката и в полунощ си тръгнахме поотделно. Доминик изглеждаше бодра въпреки късния час. Пълна с живот и енергия, концентрирана, приятно възбудена от мисълта за онова, което й предстоеше. Очите й блестяха. Когато се качи на колата си, аз останах на тротоара и я изпратих с поглед, докато се скри зад завоя.
— Идва някой — каза Елизабет Бек десет години по-късно. Погледнах през прозореца и в далечината видях сив „Форд Торъс“. Цветът му се сливаше с този на небето и скалите и трудно се забелязваше отдалеч. Беше на около три километра и излизаше с голяма скорост от един завой. Беше колата на Вилянуева. Казах на Елизабет да не мърда и да наглежда Ричард, отидох долу и излязох от задната врата. От скрития вързоп с нещата си взех ключовете на Куклата. Сложих ги в джоба на якето си. Взех и глока на Дъфи с двата резервни пълнителя. Беше важно да ги получи непокътнати. И без това си бе навлякла достатъчно неприятности. Натъпках ги в джоба на палтото си при беретата, после заобиколих къщата и се качих на кадилака. Отидох с него до портата, спрях го по средата на алеята, скрих се и зачаках. Фордът спря пред портала. На волана видях Вилянуева, до него Дъфи, а Елиът беше на задната седалка. Показах се иззад портиерната, свалих веригата и отворих крилата. Вилянуева влезе и спря срещу муцуната на кадилака. Трите врати се отвориха едновременно, тримата слязоха от колата и се облещиха насреща ми.