— Давай напред — прошепнах аз. — Там е Вилянуева.
Опрени с гръб един в друг, с вдигнати нагоре пистолети, двамата се запромъквахме рачешката към главния вход, като пред всяка врата се спирахме и се ослушвахме. Вратите си оставаха все така плътно затворени. Добрахме се до входната врата и я отключихме. Вилянуева влезе и я затвори отново зад гърба си. В мазолестата си старческа ръка стискаше „Глок-17“. Пистолетът изглеждаше като част от анатомията му.
— Аларма? — прошепна той.
— Безшумна — отвърнах шепнешком аз.
— Да побързаме тогава.
— Стая по стая — прошепнах аз.
Усещането не беше приятно. Бяхме успели да вдигнем толкова шум, че ако в сградата имаше хора, те със сигурност знаеха точно къде се намираме. А самият факт, че досега не бяха наизлезли да видят какво става, показваше, че са достатъчно умни да си седят по стаите със зареден пистолет с вдигнат ударник, прицелен във вратата на височината на гърдите ни. Централният коридор беше по-малко от метър на ширина. Нямахме много място за маневриране. Не, усещането не беше никак приятно. Всички врати се отваряха наляво, така че аз пуснах Дъфи от лявата си страна, за да държи под прицел отсрещния ред врати. Не исках всички да сме обърнати в една и съща посока, докато някой ни стреля в гръб. Вилянуева поставих отдясно. Неговата работа беше да удря по един ритник на вратите. Аз останах в средата, за да влизам пръв.
Започнахме с първата стая вляво. Старецът ритна яко вратата. Ключалката поддаде, от касата се посипаха трески и вратата се отвори. Влязох вътре. Стаята беше празна. Беше три на три, имаше прозорец, бюро и покрай едната стена цяла редица кантонерки. Излязох веднага, в това време старецът разби отсрещната врата и аз се втурнах в стаята. Тя също беше празна, но имаше неочакваното предимство, че преградната стена със съседната стая беше премахната и се озовахме в помещение шест на три, с две врати откъм коридора. В помещението имаше три бюра. С компютри и телефони. В ъгъла имаше закачалка, а на нея висеше дамско палто.
Пресякохме коридора и застанахме пред четвъртата врата. На третата стая. Вилянуева я разби с ритник и аз се вмъкнах пръв вътре. Още един квадрат три на три. Без прозорец. Бюро, зад бюрото голяма коркова дъска за обяви. По дъската — списъци, забити с кабарчета. Голям персийски килим, постлан върху линолеума.
Четири врати бяха проверени, оставаха още две. Избрахме си най-задната стая вдясно. Вилянуева ритна вратата. Влязох. Беше празна. Три на три, боядисана в бяло, със сив линолеум. Напълно празна. В нея нямаше нищо. Освен петна от кръв. Бяха почистени, но не достатъчно добре. По пода имаше кафяви криволици, където подгизналият парцал напразно се бе опитвал да ги попие. Кафяви пръски по стените. Някои избърсани, други пропуснати. Следи от стичащи се капки кръв описваха дълги ресни до пода. Покрай цоклите имаше засъхнала черно-кафява пихтиеста маса.
— Прислужницата — казах аз.
Никой не отговори. Дълго време всички стояхме мълчаливо. После се върнахме в коридора и разбихме последната врата. Влязох вътре с насочен пистолет. И замръзнах на мястото си.
Озовах се в затвор. Празен.
Беше три на три метра, с бели стени и нисък таван. Без прозорци. Подът беше застлан със сив линолеум. Върху него имаше дюшек. Върху дюшека — измачкани чаршафи. Наоколо бяха разхвърляни десетки празни кутии от китайска храна. И пластмасови бутилки от минерална вода.
— Тук е била — каза Дъфи.
Кимнах.
— Също като в мазето на къщата.
Приближих се до дюшека и го повдигнах. На пода с пръст, с големи ясни букви бе написана думата „справедливост“. Отдолу беше днешната дата — шест цифри, месец, ден и година, които ту избледняваха, ту отново ставаха плътни, когато тя бе потапяла пръста си в нещо черно-кафяво.
— Надява се да я открием — каза Вилянуева. — Ако не днес, утре. Ако не тук, другаде. Умно момиче.
— Това с кръв ли е написано? — запита Дъфи.
Стаята беше изпълнена с миризма на недоядена храна и на застоял въздух. И на отчаяние. Тя бе чула предсмъртните писъци на прислужницата. Две тънки врати я бяха делили от лобното й място.