— Може да е и соев сос — казах аз. — Поне така се надявам.
— Преди колко време са я преместили?
Погледнах най-близките кутии от храна.
— Може би преди два часа.
— Ах, по дяволите!
— Да вървим — каза Вилянуева. — Да я търсим.
— Само пет минути — обади се Дъфи. — Трябва да открия нещо, което да подхвърля на АТОО. За свое оправдание.
— Нямаме пет минути — отвърна старецът.
— Две минути — казах аз. — Грабвай каквото ти се изпречи, после ще го гледаме.
Излязохме заднишком от затворническата килия. Никой от нас не погледна повече към кланицата отсреща. Дъфи ни поведе към стаята с килима. Умен избор, помислих си аз. Сигурно това беше кабинетът на Куин. Беше напълно в негов стил да си постеле персийски килим върху линолеума. Тя вдигна от бюрото му една дебела папка с надпис „Предстоящи“ и свали всички списъци и други хартии от дъската за обяви.
— Да вървим — повтори Вилянуева.
Когато излязохме от сградата през предната врата, бяха изминали точно четири минути, откакто се бях вмъкнал вътре през прозореца на тоалетната. На мен ми се бяха сторили като четири часа. Качихме се в сивия форд и след още една минута вече бяхме на шосе 1.
— Давай на север — казах аз. — Към центъра на града.
Известно време и тримата мълчахме. Дори не се поглеждахме. Мислехме си за прислужницата. Аз бях на задната седалка, а Дъфи отпред, с документите на Куин, разтворени в скута й. Движението по моста беше натоварено. Много хора бяха тръгнали към града на пазар. Караха внимателно. Асфалтът беше хлъзгав от дъжда и солените пръски откъм морето. Дъфи прелистваше документите, като им хвърляше по един бърз поглед. Накрая наруши мълчанието. За голямо облекчение на всички.
— Всичко звучи много тайнствено — каза тя. — Има два основни кода: ЗЕ и ББ.
— „Завиър Експорт“ и „Бизар Базар“ — казах аз.
— Едното е експортната част от бизнеса, другото импортната — каза тя. — Но очевидно двете са свързани. Като двете половини на едно цяло.
— Не ме интересува — казах аз. — На мен ми трябва Куин.
— И Териса — добави Вилянуева.
— Ето ги прогнозните им финансови резултати, изчислени върху данни за първото тримесечие — каза Дъфи. — Тази година се очаква да достигнат оборот от над двайсет и два милиона долара. Това е доста оръжие, мисля аз.
— Четвърт милион патлака от най-евтините — казах аз. — Или четири танка „Ейбрамс“.
— Мозбърг — каза Дъфи. — Познато ли ти е това име?
— Защо? — запитах аз.
— В ЗЕ току-що се е получила доставка от нещо, което се казва така.
— „О. Ф. Мозбърг & Синове“ — казах аз. — Седалището им е в Ню Хейвън, Кънектикът. Произвеждат гладкоцевни пушки.
— А какво е „Пърсуейдър“?
— Вид гладкоцевна пушка — казах аз. — „Мозбърг“ модел 500. Използва се в специалните полицейски части.
— ЗЕ изпраща нанякъде пърсуейдъри. Двеста бройки. На обща стойност шейсет хиляди долара по фактурата. А на практика в замяна на нещо, което се получава от ББ.
— Импорт-експорт — казах аз. — Така стават тия неща.
— Само дето цените не съвпадат — каза тя. — Фактурата за новата доставка, която трябва да пристигне в ББ, е за седемдесет хиляди долара. Така че ЗЕ получава десет хиляди отгоре.
— Магията на капитализма — отбелязах аз.
— Чакай, има още нещо. Сега сметката излиза. Двеста бройки „Мозбърг Пърсуейдър“ плюс някакъв допълнителен артикул за десет хиляди долара, и сумата се изравнява.
— Че какъв е този допълнителен артикул? — запитах аз.
— Не пише. Какво ли може да струва десет бона?
— Не искам и да знам.
Дъфи зашумоля с хартиите.
— „Кийст & Мейдън“ — каза тя. — Откъде са ми познати тия имена?
— От сградата зад Куин — казах аз. — Фирмата за кетъринг.
— Той ги е наел — каза тя. — Днес трябва да му доставят нещо.
— Къде?
— Не пише.
— Какво е това нещо?
— Също не пише. Осемнайсет бройки от нещо си, по петдесет и пет долара бройката.
— А сега накъде? — запита Вилянуева.
Бяхме слезли от моста и поехме на северозапад; паркът остана вляво от нас.
Влязохме направо в подземния гараж на Мишънъри Хаус. В една будка седеше наемен охранител с лъскава униформа, който ни записа номера, без да ни обръща ненужно внимание. Вилянуева му показа картата си от АБН и му нареди да не мърда от мястото си и да не вдига много шум. Също и да не се обажда на никого. Зад будката му гаражът беше напълно притихнал. От около осемдесет клетки бяха заети не повече от десетина. Но между колите беше сивият „Гранд Маркиз“, който бях видял пред склада на Бек тази сутрин.
— Ето тук направих снимките — каза ми Дъфи.