Отидохме до дъното на гаража и паркирахме в един отдалечен ъгъл. Слязохме от колата и взехме асансьора за един етаж, до главното фоайе. Там, сред банално импозантния мраморен декор, имаше указател на наемателите на сградата. „Завиър Експорт“ се намираше на четвъртия етаж заедно с някаква адвокатска кантора на име „Луис, Стрейндж и Гревил“. Ние нямахме нищо против това съжителство. То означаваше, че на етажа ще има вътрешен коридор. Не бихме желали от асансьора да се озовем направо в офисите на Куин.
Върнахме се в асансьора и натиснахме бутона за четвъртия етаж. Вратите се затвориха и моторът зави протяжно. Спряхме на четири. Отвън се чуха гласове. Звънецът над асансьора звънна отчетливо. Вратите се отвориха. Вляво от нас имаше махагонова врата с месингова табелка и надпис:
Вратата се отвори, от нея излязоха трима души, застанаха отвън и зачакаха един от тях да я затвори. Двама мъже и една жена. Бяха облечени небрежно-елегантно, носеха кожени куфарчета и имаха доволен вид. Обърнаха се едновременно към нас и ни загледаха. Ние излязохме от асансьора. Те ни се усмихнаха и ни кимнаха, както се постъпва с непознати в тесен коридор. Може и да си мислеха, че сме техни потенциални клиенти. Вилянуева им се усмихна в отговор и посочи с глава към вратата на „Завиър Експорт“. Не търсим вас. Жената се провря покрай нас и влезе в асансьора. Колегите й заключиха и я последваха. Вратите на асансьора се затвориха и кабината пое надолу.
— По дяволите! — каза Дъфи. — Свидетели.
Вилянуева посочи към вратата на „Завиър Експорт“.
— А и вътре има някой. Тия адвокати не се учудиха, че идваме тук в събота по това време. Явно знаят, че там има хора. Може да са си помислили, че имаме насрочена среща.
Кимнах.
— Една от колите в гаража беше пред склада на Бек тази сутрин.
— Куин? — запита Дъфи.
— Много се надявам да е той.
— Разбрахме се нещо — каза Вилянуева. — Първо Териса, после Куин.
— Променям плана — казах аз. — Ако Куин е вътре, няма да мръдна оттук. След като сам ми е паднал на мушката.
— Но ние и без това не можем да влезем — възрази Дъфи. — Видяха ни.
— Вие не можете да влезете — отвърнах аз. — Аз мога.
— Какво? Сам?
— Така предпочитам. Аз и той, сами.
— Оставихме следи.
— Заличете ги тогава. Върнете се в гаража, качете се в колата и си тръгвайте. Охраната ще ви отметне като напуснали. След още пет минути позвънете на телефона в офиса. Така ще оставите нови следи, които ще доказват, че между часа на напускането ви и часа на телефонния разговор не се е случило нищо.
— А ти? Охраната сигурно ще запише, че си останал в сградата.
— Съмнявам се — казах аз. — Човекът не ми обърна внимание. Не мисля, че изобщо брои хората в колите. Записва само номерата.
Тя не отговори.
— Освен това не ми пука — добавих. — Аз съм труден за намиране. И възнамерявам за в бъдеще да стана още по-труден.
Дъфи погледна вратата на адвокатската кантора. После на „Завиър Експорт“. После вратите на асансьора. И накрая мен.
— Е, добре — каза тя. — Оставям те да се оправяш сам. Хем не искам, хем трябва, нали разбираш.
— Разбирам напълно — отвърнах аз.
— Териса може да е вътре с него — прошепна Вилянуева.
Кимнах.
— Ако е вътре, ще ви я доведа. Чакайте ме на края на улицата. Десет минути след телефонния разговор.
Те се поколебаха за миг, после Дъфи постави пръста си върху бутона за повикване на асансьора. В шахтата се чу шум и машините се раздвижиха.
— Пази се — каза тя.
Звънчето звънна и вратите се разтвориха. Двамата влязоха в кабината. Вилянуева ми хвърли един последен поглед и натисна бутона за гаража. Вратите се затвориха пред лицата им като театрална завеса. Аз се дръпнах назад и се облегнах на отсрещната стена до вратата на Куин. Сам се чувствах по-добре. Стиснах дръжката на беретата в джоба си и зачаках. Представях си как Дъфи и Вилянуева излизат от асансьора и крачат към колата. Изкарват я от гаража. Охраната ги отмята. Паркират зад ъгъла и звънят на справки. Получават номера на Куин. Обърнах се и забих поглед във вратата. Представих си Куин от другата й страна, седнал зад бюрото си, пред него телефонът. Гледах вратата, а сякаш виждах него.
Първия път, когато го видях, беше в деня на ареста. Фраскони беше подработил добре сириеца. Човекът се бе оставил изцяло в ръцете ни. Фраскони беше много добър в подобни ситуации: зададяхме ли му ясна задача, той я изпълняваше. Сириецът донесе пари в брой от посолството си, всички заедно седнахме пред съдията и описахме банкнотите. Бяха общо петдесет хиляди долара. Предположихме, че това е последната от няколко вноски. Белязахме поотделно всяка банкнота. Поставихме знак и на самото куфарче — с безцветен лак изписахме инициалите на съдията върху металната рамка, до едната от пантите. Съдията написа клетвена декларация в потвърждение на извършеното, Фраскони отведе сириеца, а двамата с Доминик заехме позиции да наблюдаваме трансакцията. Нейният фотограф вече бе разположил апаратурата си зад един прозорец на втория етаж през улицата, на двайсетина метра южно от кафенето. Съдията се присъедини към нас след десет минути. Използвахме ван с логото на електрическата компания, оборудван с едностранно прозрачни стъкла, който Доминик бе взела назаем от ФБР. За по-убедително дори бе облякла трима новобранци с униформите на компанията и им бе раздала инструменти, за да разкопават улицата.