Седяхме и чакахме. Не разговаряхме. В каросерията на вана беше задушно. Времето отново се бе затоплило. След четирийсет минути Фраскони пусна сириеца. Той се зададе откъм север. Беше му обяснено какво ще се случи, ако ни издаде. Доминик бе съставила сценария и Фраскони му го бе предал. Ние не възнамерявахме, а и едва ли можехме да изпълним заплахите си, но той нямаше как да го знае. Предполагам, че на него заплахите ни му бяха прозвучали правдоподобно, защото такива неща бяха ежедневие в Сирия.
Той седна на една маса отвън на тротоара. Беше на три метра от нас. Постави куфарчето си на земята и го облегна на крака на масата. Келнерът дойде и взе поръчката му. След минута се върна с едно еспресо. Сириецът запали цигара. Изпуши я до половина и я смачка в пепелника.
— Сириецът чака — каза тихо Доминик в микрофона на магнетофона си. Идеята беше да записва в реално време случващото се, като един вид допълнително доказателство. Беше облечена с парадната си униформа, готова да извърши ареста. Изглеждаше много добре в нея.
— Потвърждавам — каза съдията. — Сириецът чака.
Сириецът допи кафето си и направи знак на келнера за още едно. Запали втора цигара.
— Тоя винаги ли пуши толкова? — запитах аз.
— Защо?
— Може да се опитва да даде знак на Куин.
— Не — каза тя. — Все така пуши.
— Е, добре — съгласих се. — Но сигурно имат сигнал за опасност.
— Няма да го използва. Фраскони здравата го е сплашил.
Седяхме и чакахме. Сириецът допуши и втората си цигара. Постави ръце на масата с дланите надолу. Забарабани с пръсти. Изглеждаше убедително. Като човек, очакващ някого, който леко закъснява. Запали трета цигара.
— Не ми харесва това пушене — заявих аз.
— Спокойно, така си пуши човекът.
— Изглежда притеснен. Куин може да го усети.
— Нищо му няма. Държи се нормално за ориенталец.
Седяхме и чакахме. Наближаваше обяд. По тротоара ставаше все по-оживено.
— Куин приближава към мястото на срещата — каза Доминик.
— Потвърждавам. Куин приближава към мястото на срещата — повтори съдията.
Погледнах на юг. Видях един стегнат, добре облечен мъж, малко под четирийсет, метър и осемдесет и пет на ръст и около деветдесет килограма. С черна коса, леко посивяла на бакенбардите. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка в убито червено. Дрехите му бяха като на много други мъже във Вашингтон. Ходеше бързо, но отстрани движенията му изглеждаха бавни. Владееше добре тялото си. Очевидно беше в много добра физическа форма. Почти сигурно излизаше да тича сутрин. В ръката си държеше алуминиево куфарче „Халибъртън“. Абсолютно същото като на сириеца. На слънчевата светлина проблясваше като златно.
Сириецът постави цигарата си в пепелника и едва-едва махна с ръка. Отстрани изглеждаше леко напрегнат, което беше нормално. Да шпионираш врага си в центъра на неговата столица не е детска игра. Куин го забеляза и се приближи към него. Сириецът стана и двамата се здрависаха през масата. Усмихнах се. Схемата им беше доста изпипана. Един американец се ръкува с чужденец през маса в кафене. Подобни сцени бяха толкова типични за Джорджтаун, че никой не ги забелязваше. Двамата седнаха. Куин се намести удобно на стола си и постави куфарчето си на земята, успоредно с другото. Отстрани някой би могъл да си помисли, че двете тънки куфарчета са всъщност едно, двойно по-дебело.
— Куфарчетата са едно до друго — каза Доминик в микрофона.
— Потвърждавам — обади се съдията — Куфарчетата са едно до друго.
Келнерът се върна с второто еспресо на сириеца. Куин му каза нещо и човекът се отдалечи. Сириецът каза нещо на Куин, който се усмихна. Усмивката му показваше само едно: че владее изцяло положението. Че се чувства напълно доволен. Сириецът каза още нещо. Той добре си играеше ролята. Мислеше, че с това спасява живота си. Куин изви глава и затърси с поглед келнера. Сириецът вдигна цигарата от пепелника, извърна поглед в обратната посока и издиша дима право към нас. После отново остави цигарата в пепелника. Келнерът донесе поръчката на Куин. Голяма порцеланова чаша. Вероятно кафе с мляко. Сириецът отпи от еспресото. Куин от своята чаша. И двамата мълчаха.