— Нервничат — каза Доминик.
— Напрегнати са — казах аз. — Почти приключват вече. Това е последната им среща. Целта е близо. И за двамата. Сега искат просто да довършат започнатото.
— Наблюдавайте куфарчетата — каза Доминик.
— Наблюдавам ги — отвърна съдията.
Куин постави чашата си върху чинийката. Дръпна стола си назад. Протегна дясната си ръка. Вдигна куфарчето на сириеца.
— Куин взе куфарчето на сириеца — каза съдията.
Куин се изправи. Каза нещо за довиждане, обърна се и си тръгна с бодра, пружинираща стъпка. Проследихме го с поглед, докато се загуби в тълпата. Сириецът плати сметката. После стана и пое на север. Фраскони излезе от един вход, улови го за ръката и ни го доведе обратно. Доминик отвори задната врата на вана и Фраскони го бутна вътре. Бяхме вече петима. В каросерията стана съвсем тясно.
— Отворете куфарчето — каза съдията.
Отблизо сириецът изглеждаше много по-уплашен, отколкото през стъклото на вана. Потеше се и тялото му излъчваше неприятна миризма. Постави куфарчето на пода и се наведе над него. Изгледа ни един по един, щракна закопчалките и вдигна капака.
Куфарчето беше празно.
Чух как телефонът в „Завиър Експорт“ иззвъня. Вратата на офиса беше дебела и звънът се чу приглушено и отдалеч. Но явно беше телефон и иззвъня точно пет минути, след като Дъфи и Вилянуева бяха излезли от гаража. Звънна два пъти и някой го вдигна. Не чух разговора. Сигурно Дъфи щеше да се направи, че е набрала грешен номер. Предположих, че ще се опита да поговори с човека отсреща достатъчно дълго, за да фигурира на разпечатката като пълноценен разговор. Но не по-дълго от една минута. Никой не разговаря с грешно набран номер повече от шейсет секунди.
Извадих беретата от джоба си и отворих вратата. Влязох в нещо като широко преддверие. Тъмна ламперия, дебел мокет. Вляво врата на офис, затворена. Вдясно друга врата на офис, също затворена. Точно срещу мен секретарско бюро. Зад бюрото някой, който в този миг затваряше телефона. Но не беше Куин. Беше жена. Около трийсетгодишна. Руса. Със сини очи. Пред нея на дървена поставчица имаше пластмасова табелка. На табелката пишеше:
Зад гърба й имаше закачалка за дрехи. На закачалката шлифер. А също и черна коктейлна рокля, все още завита в найлона от химическото чистене. Пресегнах се с лявата ръка зад гърба си и заключих вратата. Гледах Емили Смит право в очите. Тя също ме гледаше, без да мърда. Не се обърна нито вляво, нито вдясно към някоя от вратите на офисите. Значи беше сама Не погледна към чантичката или към чекмеджето на бюрото си. Значи беше невъоръжена.
— Ти трябваше да си мъртъв — каза тя.
— Тъй ли?
Емили кимна неопределено, сякаш й беше трудно да смели новата информация.
— Ти си Ричър — каза тя. — Поли ни увери, че те е очистил.
— Така е — отвърнах, — аз съм призрак. Само не пипай телефона.
Пристъпих напред и огледах бюрото й. По него нямаше нищо, което би могло да се използва като оръжие. Телефонът беше сложен, с много копчета, като малка централа. Наведох се и с лявата ръка извадих кабела от входа му.
— Стани — наредих аз.
Тя стана. Леко блъсна стола си назад и се изправи.
— Я да видим какво има в другите стаи.
— Няма никой — отвърна тя. В гласа й прозвуча уплаха, но сигурно казваше истината.
— Да видим все пак.
Тя излезе иззад бюрото. Беше с една глава по-ниска от мен, облечена с тъмна пола и тъмна блуза. И с елегантни обувки, които сигурно щяха да отиват еднакво добре на вечерната й рокля. Хванах я за яката на блузата, допрях дулото на беретата до гръбнака й и я подкарах пред себе си. Беше дребна и крехка. Косата й падаше назад върху ръката ми. Ухаеше на чисто. Най-напред проверих офиса отляво. Тя влезе първа, аз я отместих и се вмъкнах след нея, като веднага се дръпнах встрани, за да не ме застреля някой в гръб от отсрещната врата.
Офисът беше най-обикновен. Доста приличен на големина. Бюро, персийски килим. Вътре нямаше никой. В дъното имаше тоалетна. Малка кабинка с клозетна чиния и мивка. И в тоалетната никой. Извърнах я назад и я поведох през секретарското помещение към отсрещния офис. Същото обзавеждане. Бюро, килим. И там нямаше никой. Нямаше и тоалетна. Без да пускам яката й, отново я извърнах назад и я избутах в секретарското помещение. Спряхме се до бюрото.