— Няма никой — констатирах аз.
— Нали ти казах! — отвърна тя.
— Че къде са тогава всички?
Тя не отговори. Усетих как тялото й се стегна, сякаш беше твърдо решена да не отговаря.
— По-конкретно къде е Териса Даниъл? — запитах аз.
Никакъв отговор.
— А Куин? — продължих.
Никакъв отговор.
— Откъде знаеш името ми?
— Бек го каза на Завиър. Когато поиска разрешение да те вземе на работа.
— А Завиър направи ли справка за мен?
— Доколкото беше възможно.
— И даде разрешение на Бек?
— Очевидно.
— Че защо тогава тази сутрин накара Поли да ме очисти?
Тя отново се стегна.
— Ситуацията се промени.
— От тази сутрин ли? Защо?
— Получи се нова информация.
— Каква?
— Не знам точно — каза тя. — За някаква кола.
Сигурно за сааба? Изчезналите записки на прислужницата?
— Той си направи някои изводи — каза тя. — Сега знае всичко за теб.
— Силно казано — казах аз. — Никой не знае всичко за мен.
— Знае, че работиш за АТОО.
— Както казах, никой не знае нищо за мен.
— Знае и защо точно си дошъл тук.
— Така ли? А ти знаеш ли?
— Той не ми каза.
— Каква е твоята роля в цялата история?
— Аз съм оперативен мениджър на фирмата му.
Навих яката на блузата й около левия си юмрук и с дулото на беретата се почесах по бузата, където от ударите на Поли кожата бе подпухнала и започваше да ме сърби. Сетих се за Куклата, за Джон Чапман Дюк, за двамата безименни бодигардове и за Поли. Помислих си, че философски погледнато, не би ми струвало нищо да добавя и Емили Смит към списъка на убитите. Допрях дулото до главата й. В далечината се чу шум на излитащ самолет. Шумът се усили, докато машината набираше височина. Казах си, че спокойно мога да изчакам следващия и да дръпна спусъка. Никой нямаше да чуе. А тя сигурно си го заслужаваше.
Или може би не.
— Къде е Куин? — запитах я.
— Не знам.
— А знаеш ли какво направи той преди десет години?
Излъжи ме или умри, Емили. Ако знаеше, щеше да ми каже. Може би от гордост, от желание да се чувства част от нещо, от усещане за собствена стойност. И тогава щях да я убия. Защото, ако знаеше какво е направил Куин и въпреки това работеше за него, бездруго заслужаваше да умре.
— Не, никога не ми е разказвал — каза тя. — Аз не го познавах преди десет години.
— Сигурна ли си?
— Да. Повярвах й.
— Знаеш ли какво се случи с прислужницата на Бек?
И когато е искрен, човек може да каже „не“, но обикновено, след като се почуди малко. При това „не“-то обикновено е придружено от контравъпрос. Такава е човешката природа.
— С кого? — запита тя. — Какво?
Изпуснах въздуха от дробовете си.
— Е, добре.
Прибрах беретата в джоба си, пуснах яката на блузата й, обърнах я към себе си и хванах двете й китки с лявата си ръка. С дясната вдигнах от бюрото кабела на телефона. Поведох я през офиса вляво към тоалетната. Бутнах я в кабинката.
— Адвокатите отсреща си тръгнаха — казах аз. — В сградата до понеделник няма да има никой. Можеш да пищиш колкото си щеш, но никой няма да те чуе.
Тя не отговори. Затворих вратата на тоалетната. Усуках кабела около дръжката, после отворих докрай вратата на офиса и завързах другия му край за нейната дръжка. Дори да дърпаше с всичка сила, нямаше да може да се освободи. Никой не може да скъса телефонен кабел с дърпане. Казах си, че след около час най-много ще се откаже, ще седне на чинията, ще пие вода от мивката, ще ползва тоалетната и ще дочака до понеделник.
Седнах на бюрото и. Предположих, че като оперативен мениджър сигурно разполага с твърде интересни документи. Но нямаше нищо такова. Най-интересното нещо, което открих, беше копие от поръчката до „Кийст & Мейдън“, фирмата за кетъринг. Поръчката беше за 18 бройки по 55 долара бройката. Някой беше написал най-отдолу бележка с молив. С женски почерк. Може би самата Емили Смит. Бележката гласеше:
Агнешко, не свинско!
Аз се извъртях назад на стола и се загледах във вечерната рокля в найлоновата обвивка. Погледнах часовника си. Моите десет минути бяха изтекли.
Слязох с асансьора до подземния гараж и напуснах сградата през аварийния изход. Пазачът изобщо не ме забеляза. Заобиколих карето и излязох в гръб на Дъфи и Вилянуева. Бяха паркирали на ъгъла и седяха в колата един до друг, загледани напред. Сигурно се бяха надявали да видят двама души, които да крачат заедно към тях. Аз отворих вратата и се вмъкнах на задната седалка. Те се обърнаха и като ме видяха сам, бяха видимо разочаровани.
— Нито единият от двамата — казах аз.